Голямото изкушение

-

 




                                    Посвещавам на скъпия ми 

                                    син Александър. 

                                    Нека Бог бъде с теб!


                                    На Мария жената на моя

                                    живот. Ти се изкачи на

                                    небето тихо през нощта .

                                    Вярвам че Бог те е прегърнал!


                                        Пламен Борисов Петров



          


Мисля ,че на всеки рано или късно това се случва! Просто в някоя красива вечер поглеждаш през прозореца към небето и виждаш отвъдното. 

Всички ние отлагаме да живеем за по-добри времена, отлагаме да обичаме, отлагаме да чувстваме, ние нямаме приятели а попътни интереси, ние не сме лоялни, липсва ни елементарното мъжество да се видим такива каквито сме, нищо истинско освен алчността , омразата и страха не ни е останало.

Ние живеем във времето на голямата фригидност, във времето на големия пазар! Та ние всички сме мъртво родени с измамното усещане, че сме вечни! 

А ти който четеш тези редове не усещаш ли колко си фалшив, колко много компромиси, че даже не можеш да си спомниш кой си ,та ти нямаш лице, ти просто си една маска зад която стои пустош и безброй оправдания !

Всъщност какво правим тук всички ние които нямаме смелостта да бъдем това което сме, да правим това което обичаме! Да обичаме без да правим пазарлъци и тънки сметки!

Кой съм аз?

Аз съм никой за всички!

Някой знае ли защо жените обичат да пикаят на отворена врата а мъжете се заключват? 

Всъщност , който не живее скандално вече е умрял, само ,че това не се научава то е дадено, човек се ражда с него, няма как да се придобие.

Изобщо не гледам сериозно на себе си, възхищавам ти се доколкото гордостта ми позволява и те гледам с онзи специален поглед с който малките деца гледат лъскавата новогодишна елха, не знаеш защо а и аз няма да ти кажа. 

Ти си жената, която искам да присъства в живота ми! 

Казах ли ти,че притежаването на един мъж е нещо абсурдно и напълно измамно, казах ли ти ,че съм много умен и изобщо не съм скромен, нямам причина ! 

Не ме разочаровай, обичам жени който не боледуват от раздвоение и се подмокрят само от огъня който гори в сърцата им!

По дяволите тия, които съжаляват и винаги развалят всичко!Винаги съм имал само един критерии да ме вълнува мисълта, че съществува! Това е единственото ,което може да ме накара да я пожелая!

Какво се случи, имаше шанс да попаднеш в тайния мъжки свят, да бъдеш хипнотизирана и манипулирана да се сблъскаш със сексуалната власт не на едно тяло а на един дух! 

Имаше дни в които ме накара да се чувствам, като измамник, който вместо любене пробутва дребни номера, без да се докоснем дори!

Какво от това?

Няма как да разбереш за какво съжалявам!

А дали съжалявам?

Страстта може да бъде прекрасна, когато се откъсне от всякакъв контрол и от властта на условностите, когато е сляпа и безразсъдна! Страстта е болка! Обичам да се ровя в болката и да разказвам за нея , аз съм познавач! 

А нищо не може да се разкаже истински ако изпитваш и най-малкия срам и фотографията е изказът, който искам за да бъда разбран ,отвъд мъглата на битието! 

Случайните мнения ме отвращават!

Все ми се струва, че трябва да минеш през някакво нездравословно състояние за да влезеш пак в тялото си за да се събудиш да се съживиш! Ти обичаш свръхестествената възбуда, оня катарзис без който оргазъма се превръща в третокласно удоволствие, в обикновена мастурбация без никакъв спомен. 

Да мене не ме задоволява еднократното прелъстяване, искам да бъда напълно омагьосан, неограничена принадлежност, жертви все непостижими неща в един свят изпълнен с мерки и теглилки!

Да аз отбелязвам първия ден от остатъка на твоя живот, ще се задоволиш ли дарбата ти да продължи да се изражда в безсмислено бърборене, защото никой няма да ти даде ако не си вземеш сама. Аз съм този до теб и повярвай, по-добре да умреш прав отколкото на колене! Единствения начин да успееш е да опиташ а и какво значение има, каква е разликата дали си свободен или мислиш че си ,в края на краищата това е само усещане!

Наистина ли можеш да чувстваш само това което искаш?

Човек не може да не се върне назад към пропуснатите чувства, към неизживяното, лека полека създава една приказка.

Дали е лесно да абортираш чувствата си ? 

     Как е възможно да обичаш по план от понеделник до петък? 

     Как се ражда при необходимост теорията за грешката за да не страдаш? 

     Как се намират доводи и критерии за постулата …..това не беше любов а просто секс? 

     Как да се отучите да се доверявате и да замразите сърцето си? 

     Как да живеете фалшиво? 

Че аз откъде да знам? Аз съм жив слава Богу!

Но ако си задавате подобни въпроси и нямате сили да се гръмнете, то вие сте тези който правят парите на застрахователната индустрия и по своему сте ценни за обществото!

Неизживяната история прави човека още по-беден!

Няма как да излъжете Боговете!

Загубил съм всички сериозни битки в живота си, загубил съм повече от всеки друг! Почти бях загубил и себе си. 

Света ставаше все по-пусто място за мен!

Исках знания за да проумея. Катерех стълбата стъпало по стъпало. Бях уверен, че там някъде горе вълшебната истина ще застане пред мен изящна и безсрамно гола и ще бъде моя!

Никой не ме чакаше и никои не ме изпращаше сам си поливах вода и сам си пожелавах успех, сам си давах кураж и сам се хвалех ,сам боледувах и сам страдах.

Не намразих никой, не изгубих мечтите си, не се отчаях. Бутаха ме и падах, мразеха ме по принцип, отричаха ме без да се опитат поне да разберат човека от улицата, детето с примка на шията.

Може би наистина съм хищник за тях но се надявам, че това не се отнася за теб!

Познах тебе !

Не се отричам от нито една своя крачка и не съжалявам за нищо, което съм направил!

Моля се само дано не съм наранил някое човешко същество и ако е станало така надявам се да ми прости!

Трескаво се опитвам да налучкам пътя назад, към душата си. Душата на детето което бях!

Да си върна миналото!

Дали има търпение което да не се взриви в тази безумна лутаница? Демоните ми правят пътя още по труден.

Отхвърлям властта им, всичко в мен вибрира, всичко е опънато до скъсване! Знам, че надделявам знам ,че ще се науча да се радвам отново на всеки миг!

Толкова съм близо!

Психотропните вещества ,венеца на абсолютната свобода, верните помощници на красотата са в мен. Те избистрят съзнанието, освободено от душевните и физически болки. Верните остриета срещу мрачните мисли и нелепите разсъждения!

Кои са твоите демони?

Вече не мисля за тях.

Но тъмнината съществува независимо дали искаш да знаеш за нея или не.

Някой беше казал:

Не трябва да разваляме онова, което е налице, като го пренебрегваме, страстно желаейки онова, което не е налице, а да мислим, че и онова, което е налице, е било желано.

Абсолютното отрицание е гняв!

Може би ще стигнеш до щастието, защото Господ ти е дал да носиш в себе си красота която възхищава! Ако някога се научиш да спреш да я изнасилваш, разбира се!

Опитвам се да се науча да усещам в по-светли краски, може би това е ключа?

Вече не се питам, вече не се страхувам.

В днешния ден може да не ми провървя но утрешния ще ми даде нов шанс!

Бедния ми болен Ангел. Седи унил до мен с отпуснатите си, проскубани крила и плаче.

Сигурно, когато съм се родил само той е бил под ръка.

Но аз си го обичам нищо, че през студените ни и тъжни нощи се налага да го завивам и да го топля той при клепва нелепо с мен и се чувства толкова зле заради мен. Толкова виновен!

Но Шейла някога ме научи да не изоставям никой в беда при никакви обстоятелства и аз я послушах.

Помниш ли Шейла, когато ми каза:

Твърде голямо е сърцето ти за да бъдеш щастлив!

Права си така стана! Много трудно живея най-красива жена и ако не ти бях дал дума отдавна да съм потърсил отвъдното. Но дадената дума не може да се наруши!

Пък и този мой Ангел, какво ще прави, аз съм единствената му надежда!

Шейла толкова ми липсваш, сега щеше да притиснеш с онази нежност побелялата ми глава и в обятията ти болката бързо щеше да стане по-мека ,щеше да ми кажеш нещо, което да ме успокои да ми вдъхне сили!

Знаеш ли тя има същата рокля като теб само че е на цветчета а твоята беше тъмно зелена. Толкова ме стресна когато я видях с нея, цял се разтреперих!

Помниш ли, когато ме заведе при онази странна жена, която ми предсказа всичко? Помниш ли ,когато ми каза ,че ще намеря истинското щастие, безмерното щастие с нея? 

Нека не става това което и пожела ако ме направи нещастен! Нека е свободна и щастлива! Та тя е страдала толкова много! 

Шейла аз не те посрамих нито в един ден от живота си ,не съм се предал и сега въпреки горните думи, но помниш ли ,когато те попитах по какво да разбера, че вече нещата за една жена са се променили? 

А ти се засмя и каза:

Когато започне да забелязва, че и цапаш!



Моите дни изтичат! 

Всички на които можех да се опра или са мъртви, или са твърде далече! Всички Вие приятели мой ми липсвате така много, особено сега! Останах последен и сам, не срещнах други като вас!

Мила Мария за теб ми е най-мъчно там където си даже и да не виждаш сигурно пак познаваш стъпките ми! 

Знам ,че си в Рая! 

А Ребека и Мариела се стопиха тихо в мрака и Алекс и Давид! Никога не съм Ви забравял един ден ще пристигна и ще сложа камък! Може да бъде и деня в който ще дойда при вас за да бъдем пак заедно, но ще спазя дадената дума! 

Толкова са далече вашите последни скромни къщи, а аз все не успявах да спестя, но не се сърдите, нали?

Простете на бедния Българин никога не съм пропускал дните ви!

Толкова отдавна не съм плакал а сега плача тихо и горчиво в стаята си без прозорци и мисълта ми е с вас! Ако бяхте до мен сигурно щях да опазя щастието си, както винаги щяхте да ми протегнете ръка без да питате нищо!

Скъпа Мариела спомняш ли си там, как най-грозното и дрипаво момче спечели сърцето на най-хубавото момиче с тухла в ръката на ъгъла на нашата улица, е никога не съм бил як, овъргаляха ме а баща ти дотича по чехли и ме отърва и докато баба ти нареждаше и ми оправяше муцуната той се обърна към мен и ми каза:

От днес ще те наричам Давид, защото няма по-голяма сила от тая на духа!

А ти ме покани в стаята си и ми свири на мандолина, най-къдравата жена, която съм познавал!

Толкова бях щастлив!

Е запознах се с великолепна жена, направим безмерно щастлив!

Но знаете ,че не понасям да ме съжаляват, така че се усмихвам и се опитвам да не издавам, какво ми е. Дала ми е дума, че ще сложи бели цветя и знам ,че ще я удържи! Вярвам и защото е изключителна! 

А аз иначе съм си пак дрипав но горд и продължавам да стискам тухла в ръката! Събрах последните си сили за да постигна мечтата си и вярвам, че в това ще ми помогнете с всички сили!

Това е , какъвто бях на 10 години пак съм си същия сантиментален мечтател вярващ във вечната любов и истинското приятелство!

Е време е за дългата бяла пътечка за да продължа да не тежа никому!

Целувам ръцете Ви приятели мой!

Толкова много мъка. Той няма ли милост за мен и моя проскубан Ангел, нека ни довърши поне!

Хубаво нещо е да пътешестваш в далечни страни! Да заспиваш под друго небе, завит от други звезди!

Седях в къщичката ти и си мислех, че е много пуста без теб, като изпразнена от съдържание черупка, долавях в кърпата миризмата на ръцете ти, виждам на прага на банята чехлите с отпечатъците на стъпалата ти. Не влизам в стаята ти само през отворената врата виждам усмихнатите лица, който винаги са с теб.

Наистина жената дава душа на всичко, дава живот, носи своето очарование, своя неповторим аромат и своята скрита болка!

Мисля си защо толкова са постоянни чувствата ми, защо не мога, като другите да обърна следващата страница, сякаш вчера не го е имало, питам се защо човек зарязва с лека ръка истинското заради мнимото, толкова ли е голямо сърцето му ? 

Но какво значение има, живях и ще живея според себе си, надмогнал своето его, с ръка върху сърцето, верен на чувствата си.

Аз съм този който съм - защото нося в себе си Божественото начало и защото знам, че този който получава дава!

Слава Богу не се страхувам да обичам, нито се питам дали ще бъда наранен, вярвам на сърцето си и го следвам!

Ала ти си като цяла вселена!

Щастлива ли си?


В полумрака цигарата ми просветва и през дима и аз виждам миналото и бъдещето.

Днес е особен ден нали? 

Човек само веднъж минава под онзи мост който променя душата му!

Така ти е било писано този мост да бъда аз. И нищо не може да се направи!

Ще мине време и всичко ще се случи !

Мисля си защо с такава упоритост си се вкопчила в миналото си в това съществуване което ти носи само страдание, защо си причиняваш всичко това?

Понякога усещам една себичност, толкова страна и неразбираема, чужда на самата тебе, като някаква защита срещу разочарованието, толкова нелепа! Дали идва от желанието да запазиш самата себе си, само миг и после толкова много съмнения и умъртвяване на красивото и грешки и съжаление и ... Или от спомена за мъжа които някога си обичала? Или от детинското упорито желание да не рухнеш каквото и да става?

Не знам, не мога да си представя какво въздействие може да има миналото върху теб. 

Не е само дива страст, това е любов, истинска и изпепеляваща, не искам да мисля как ще живееш ако я убиеш!

Но този път е различно!

Дано съдбата е милостива към теб, защото ти не умееш да си прощаваш!

Нали отдавна съм готов за нея пък и ми се струва че само тя ме обича истински и се стреми към мене през всякакви прегради и винаги крачи до мен в радост и скръб. Гледа ме с такъв поглед на нямо възхищение, винаги се радва да ме види а вечер ме целува за лека нощ с тайнствени нежни слова!

Всъщност никога не съм бил сам, но се стремя да я игнорирам, да не я забелязвам, държа се ужасно с нея ! Тя не се оплаква, понася всичко с великодушието на влюбена жена! 

Всички жени в живота ми бягат уплашени, не ги упреквам, не мисля , че това е жестоко към мен, просто се страхуват.

Неизвестността поражда страх, страхът поражда болка!

Извинявай не си създаден за тях! Не исках да бъда груба, прости ми!

Има ли някакво значение дали ще ти простя?

Беше някога преди всичко това да стане излишен товар за хората!

Не искам да разговарям повече с нея, обръщам и гръб.

Тя сяда до мен, като внимателно духва праха за да не си изцапа дрехите, съвсем по женски, поглежда ме с угрижен поглед, иска и се да ми каже някакви ласкави думи но се отказва, просто седи и се взира, като мен в небето, търсейки може би същите отговори?

Само един въпрос се изплъзва от изпочупената ми душа …Защо Господи нима съм хвърлил камък по тебе?

Свестявам се, лежа в прахоляка хората страхливо подтичват покрай мен правейки се,че не забелязват човека паднал в прахта. Още нямам сила да стана , очите ми са пълни със сълзи, душата ми стене.

Тези които редовно влизат в храма за да ти палят свещи и днес биха те разпнали така както го сториха преди 2000 години!

Но ти умря зарад тях, та аз ли ще ги съдя!

Не всичко е такова каквото изглежда

не всичко е това което е!

Уморен съм, изминах твърде дълъг и тежък път. Вече нямам желание да се защитавам, нито да доказвам, нито да обяснявам.

Наистина ли всичко е пепел? Купчина мъртви пеперуди, ли са мечтите?

Времето и това, което се случва променя всичко, но следите от миналото винаги остават. Не можеш да промениш, нито да забравиш миналото, спомените са винаги с теб ,ти никога не знаеш, кога ще се появят. Да разрушиш старите навици е почти невъзможно, миналото никога не си отива от теб нали?

Сега, когато черният котарак изпълзя от сянката, аз умирам бавно заедно с моите мечти, отнасяйки красотата със себе си, отнасяйки желанията си, проектите си, които все отлагах за по-добри времена.

Един усмихнат скептик!

Но бих желал, ако е възможно, ако не е твърде късно, твоят живот да бъде като красива приказка! 

Недей да подскачаш, никога не съм вярвал, че се нуждаеш от протекция, просто ти предизвикваш да се мисли така.

Ала за мен винаги си била много повече от жена, много повече!

Ех надявам се, че ще ме видиш някой ден със собствените си очи, без условности и предразсъдъци, защото би било странно да обичаш плодовете и да мразиш дървото, или да обичаш дървото а да мразиш плодовете му.

Защото онзи, който има, нему още ще се даде, а от онзи, който няма нищо, ще се отнеме дори и малкото, което има!

А аз просто съм човека до теб, пред който черната котка се е изтегнала блажено под лъчите на угасващото слънце. 

Това не ме изпълва с никаква скръб!

Живота е единствената възможност на смърта.

Толкова много те харесвам, че бих желал никога повече да не те срещам! Бих желал да забравя живота ти, да убия спомените, никой не заслужава това!

Няма омраза, няма обида, няма печал, няма жажда за мъст, няма любов, след теб няма нищо!

Толкова много, отегчителни, бездарни актриси симулират чувства и страст наоколо. Предпочитам да остана сред публиката.

Понякога се включвам в някой кратък спектакъл с едностранен звуков съпровод в който не вярвам. Тази не искреност винаги ме разсмива, усещам се като кукла с право на избор.

Портмонето ми е издуто от стари пожълтели спомени и купчина разочаровани женски очи, толкова “искрено тъжни”.

В този театър, предпочитам масата до изхода в сянката на балкона с чаша в ръката, скрит зад дима на цигарата, между Пеньо Пенев и Валери Петров. Кой чете поезия днес, поезията е в тревата и блудкавата бира!

От съседните маси, евтини жени предлагат на далавера залежалата си и бързо разваляща се стока, изпразнена от всякакво съдържание, леко по намирисваща плът със съответния недосегаем вид. Гранясалата миризма на фалшиви Маркови парфюми, убива досадния ищах на ципокрилите.

В подножието на сцената, на която някакви хора с карирани гащи и тъмни очила, получават шизофренични пристъпи, се гърчат дузина достатъчно пияни за да се намират там.

Аз гледам в черната бездна и те търся там сред звездите. 

Не усещам нито студа, нито отчаянието аз се усмихвам и разговарям с Теб. 

Ти никога не ми отговаряш, не ми даваш никакви надежди но аз знам, че ме чуваш! 

Паралелния свят, защо толкова много се стремите да научите за него, та това не е само проход, това е негативния образ на живота. Защо се стремите, към обратната страна на божественото, защо се стремите да отворите портата, която Той затвори за да ви предпази и спаси! Забравихте ли през вратата се минава и в двете посоки! Спомнете си - Има време за всичко…6

Защо винаги се стремите да унищожите вестителите?

Някога ужасно отдавна в някаква самотна събота на лятото попаднах в киното “Влайкова” просто защото нямаше какво друго да върша или всъщност нямаше къде да отида. Светлините бяха почти угасени, бяхме шепа хора но повечето за разлика от мене не бяха дошли да умъртвяват сухото време.

Изведнъж от екрана някакъв скандинавец Ингмар Бергман само за няколко минути уби в мен твореца. Беше казал всичко това в няколко минути, ковчегът падна и човекът се събуди а аз легнах до строшената катафалка гледайки часовника без стрелки и дивите ягоди които се разсипваха и търкаляха към мен.

За втори път той се опита да ме доубие в казармата.

Бях прихванал кои знае откъде дребна шарка и до сутринта в изолатора на инфекциозното отделение се люшках между живота и смърта. На сутринта старата уморена очилата муцуна нашият доктор беше приятно изненадан от моята упоритост да не го лишавам от възможността да се позабавлява с тялото на един ветеран.

Скучаех тресящ се върху рамката на прозореца,когато забелязах този парцал под леглото. Парцалът се оказаха всичките ти неща на куп без корици.

Към четири през нощта, държах парцала който отне и последните ми надежди ,че не всичко е загубено. Тогава реших да спра да пиша, нямаше смисъл ти беше стигнал до всичко, беше го оглозгал, осмукал и не ми беше оставил нищо.

Чувствах се ограбен отново, изпреварен, измамен и изоставен а ти даже не ме познаваш!

Цели двадесет и седем години не намерих смелост да напиша нито ред!

Сега си мисля, че може би, би се разменил с мен и определено щеше да загубиш, не че не си!

Наскоро сънувах, че зъбите ми се трошат и не ми остава нито един, но когато се събудих си спомних, че те се строшиха още на 30 май.

Драги Бергман не зная дали още си жив,/ ти всъщност си безсмъртен нали/ но ми се струва, че няма по-голям кошмар от живота, или поне няма граница между кошмарите в съня и тези в реалността те просто се преливат и някак си много приятно се допълват. Но има някой специални моменти, в които забравяш за тях и колкото повече са тези моменти, толкова по-близо си до онова радостно илюзорно състояние, което някой зовът щастие.

Просветлението разбира се идва при всички то не прави разлика!

След няколко часова борба с желанието да изпия една бира с малко чипс, чипса победи въпреки решението ми за безмилостни икономии.

Измъквам се тихо, почти пълзешком а за всеки случай извличам кучето под претекст, че го разхождам. Животното се примирява и без повече да се опъва тръгва на разходка в три през ношта.

Докато върви ме към денонощния, му разтягам някакви опашати лъжи за мръвки и други такива, който определено ще го сполетят ако ме слуша.

Да бе ама друг път!

В магазина двама дръпнипишковци, евтина работна ръка в тъпи червени престилки лигавят стар брой на Плейбой на касата. За миг ми минава мисълта да ги из пързалям за кеф, но християнина в мен надделява.

Навън сварвам животното, оживено да слуша някакъв силует на пейката, докато му дояжда мезето. 

Силуета със завален глас, дъвчеше доста безличната тема за демокрацията, но нещо в подхода му ме накара да се заслушам а и животното явно се интересуваше от демокрацията, поне докато не довърши нещото в блажната хартия.

Като счетоводител, отдавна съм извел следната формулировка - демокрацията е равна на размера на активите! А от тук като пряка производна на демокрацията –личната свободата е равна на дебелината на портфейла!

Силуета макар и по друг път беше стигнал до същото, че размахването на един красив идеал изпразнен от съдържание в световен мащаб, съвсем скоро ще докара на власт крайно десните или религиозните фанатици. Винаги когато пропастта между бедността и богатството се разчекне над 50% и изчезнат тънките мостове на средната класа, на власт идва стихията!Бирата ми загорча, кучето привърши с мезето и тъмнината бавно ни погълна , само напевния глас на силуета продължаваше да ни настига.

Поиграхме си с любовта,

докато тя падна в калта,

мислейки я за вечна!

Вече не беше толкова бяла,

беше позната до болка и чужда,

само тиха ненавист май ни остана 

и леглото със скучния секс,

който предлагах,

последната връзка,

срути се мъртво 

между неясното утре и мой то сега.


По тавана препускат дългите влакове 

през пустите гари

в търсене на някаква истина.

Защото човек без легенда,

няма значение.


По гърба на дивана,

драскат с немощни нокти

бледи спомени,

като някаква болка,

стари рани и предателства малки.

Умореното утре си тръгна 

преди още да беше дошло

Старите сънища винаги ухаят на смърт.


Би могло да се получи нещо красиво, ако имах някакъв шанс, но изглежда е истина това, че човешкия живот се управлява от късмета а не от мъдростта!

Толкова невярващи хора!

 Само тази болка може да се сравни с истинската любов, но за разлика от нея самотата зависи само от теб!

Ако не ме подвежда паметта Балзак беше казал, че стойностната литература не се пише от собствените страдания а като се описват страданията на другите.

 

Великден е! Гладен съм! Късно е! Уморен съм! Пусто е!

Ще взема да си легна.

Христос воскресе!

И ако и добре да живеех видях един ден, че живота ми е пустиня!

И реших да направя това което ми казваше сърцето и което искаше душата.

И станах грешен за всички свой!

И макар това да ми причини много страдание и печал, друго освен да вървя по пътя за които Господ ме е създал и дето не знаех де ще ме отведе не можех да сторя.

Та още повече не ме разбраха и като не пожелах да се откажа, още повече ме намразиха.

И като нямаше какво друго да сторя, кръста си нарамих и макар и много да беше тежко и болно на душата ми някак си по-леко вървях и надежда имах.

Пък моите ме съдеха и упреци, като камъни връз мене хвърляха, като да бяха забравили, всичкото добро дето бях им сторил, сякаш никога не е било!

Такава е съдбата на вестителите!


Защо си ми нужна,

та ти си безсмислено хубава

и нямаш никакви чувства,

даже не страдаш,

но аз те харесвам,

като съзнание за отвъдното.


Като бутилка българско вино,

ще накараш кръвта ми да кипне,

да забравя за утре, 

заключен между твоите бедра

между моето бъдеще и наш то сега.


Като див кон

ще препускам по твоето тяло,

сякаш е росна ливада,

като камила в пустинята 

ще пия от твоята влага,

ще ти отнема всяка надежда,

ще те оставя без дъх,

ще те изкача с мене във облаците,

и после от там, 

ще падне ме мъртви чак долу.


Като празна бутилка,

търкулнала се тихо по пода

кръвта ми ще спре да бушува 

и твой то сърце ще престане да блъска,

утре не ще да настъпи за нас.

Времето мълчаливо ще спре 

и на пръсти ще ни прескочи.



Досадно бавно се влачи смърта

неумолимо провирайки се между прашните думи.

А вече е три през нощта

и твоите жертви заели са всички свободни места, 

в нашия хол.


Аз гледам как твоите варвари изядоха кравата

и легнаха доволно да спят върху моя олтар,

заровени в топлата пепел, на общото минало време.

В гласът ти долавям само шум на хартии,

пропуснати ползи и тежки щети

и никаква страст и горчилка по отминали дни.


Колко жалко вече сме мъртви,

ти и аз убихме живота,

нима не разбираш, сам ще си тръгна 

отнасяйки в тази вехта торба общите спомени

мой та глупава, тъжна, стара, ненужна любов

и твой та омраза,

заедно със съдбата, която явно такава била е.

Само след миг ще си ида,

но искам да чуя до края тази лъжа в която,

може би ще повярваш сама

за това което било е!

Колко жалко за нас!


Пред твоята врата аз седя и гледам,

как върху моята сянка никне трева

защо ли си мислиш,

че когато поискаш,

любовта ще е жива към теб?


Аз седя пред твой та врата

 и те виждам, 

горчиво да гледаш тревата 

върху моята сянка.


По някога думите не изглеждат толкова изхабени от употреба,сякаш живеят някакъв свой живот, който е, бледа сянка на твоя собствен, даже придобиват по- голямо значение, като сенки зад който се крият всевъзможни истини.

 Като аромат останал в някоя тясна асансьора кабина, късно вечерта и в зависимост дали отиваш нагоре или надолу, можеш да си представиш какви ли не за този, който го е оставил, като някаква следа, която след миг ще изчезне.

Внезапно се почувствах, като писмо обсипано с безброй печати, което все не намира получателя си.

Може би амбиция, може би неудовлетвореност, може би стремеж, може би минало, може би авантюризъм, може би?

Има дни в които се изгубвам в себе си и трябва да положа много усилия докато се намеря отново, после се гледам продължително и се чудя заслужавало ли си е?

Познавам хора които спряха на пътя, те все ощте са там!

И като всеки пътник аз притежавам пълна торба с истории и смятам да ти разкажа някои от тях с надеждата да подобрят настроението ти, въпреки черните дупки(някой са особено дълбоки),надявайки се че не могат да те отегчат!

Имам три основателни причини да мисля, че съм добър разказвач.

Първата е че на 7 годишна възраст поета Божидар Божилов и писателят Борис Априлов ми предсказаха бляскаво бдеше на литературната сцена (все оште може да не ги разочаровам),втората е че на 8 години спечелих конкурс за най - добро стихотворение в Славейче а третата е че на 20 години спечелих 15 дена арест за участието си в обшто войсковия конкурс с трактата си "За смисъла на безсмисленото и за красотата на грозотата"(това е най -обемистото ми произведение в проза 80 стр. ако не ме лъже паметта),едва отървах дисципа!

Длъжен съм да те предупредя че колкото и да изглеждат невероятни, всички тези истории са истински и са се случили с мен.

Поне така си мисля!

И така ето я първата


Невъзможната любов на Мергела


Преди 5-6 години по времето на "СИК" и другите групировки, в началото на зимата се случи така, че няколко приятели се прибраха от чужбина и съвсем естествено възникна желание да се видим.

Всички който трябваше да присъстват се оказаха навреме на уреченото място.

Беше мрачно и студено!

Вятъра си играеше с боклуците по улицата и с дрехите на забързаните минувачи.  

След характерните възклицания, преглед на тоалетите, чантичките, гримовете и бижутерията, с която нежната част от снимаштото човечество се е накичила като коледни дървета, възниква онзи типично нашенски проблем, кое заведение е достойно да бъде посетено?

Като истински мъже ние седим отстрани и си служим с едносрични думи, когато някоя от спорещите страни иска мнението ни.

Не че то има някакво значение за нея, то е просто проява на куртоазия. Както казала котката на Оги…Оги мога ли да изляза …Да…! Щото аз вече излязох, ама все пак да те попитам! От куртоазия.

Студът охлажда бързо страстите и страните достигат до някакво компромисно решение, което в случая носи гръмкото име Балкан.

По това време заведението не се ползваше с особено добра слава поради честите инциденти и хората които го посештаваха, но…

    И така ето ни в Балкан.

Сервитьора ни разглежда със смесени чувства докато се настаняваме около масата. Идва и виното. Потока от думи тече и атмосферата става все по-приятна и весела, като при стари познати, които са си простили дребните слабости!

Докато другите говорят за изкуство аз съм се отпуснал между Баба Яга и Звяра и се опитвам да се изключа. 

Баба Яга преподава фотографско майсторство в Чехия а Звяра работи за едно лъскаво списание за ценители в Германия.

И двете както се досешташ не са от онези жени които от пръв поглед карат мъжете да придобиват онези специални замислени блажни очи и да провесват дълги розови езици!

Казвам всичко това заштото то е важно за последвалите събития!

До тази вечер аз нямах особено добро мнение за собствената си външност. Винаги сам мислил че принадлежа към онази група мъже, която носи нежното име тълпа,или поне никога не съм я считал за "убиец",чукана мутра с изкривен счупен нос, смес от керамика, изузит и изпочупени имплантанти.

 Грешах! 

Момента на истината се появи леко клатушкайки се,

1.65 с костюм за 600$ с бутилка скъпо шампанско в ръката и 5 здрави момчета зад него.

 Човека застана до масата ни, пусна една приятелска усмивка тип погребален агент, вперва стъклени сини очи в нас тримата и казва с плътен не характерен за такъв дребен мъж глас - От как съм се родил те търся, любов моя, и ничия смърт не може да ме спре да те обичам! 

Гласът му е пропит с истинско, съвсем неподправено чувство! 

Чувам как долните челюсти на останалите жени на масата изтрополяват в чиниите пред тях а двете до мен изведнъж са заели някакви не характерни ползи, от който лъха снизходителната готовност да приемът любовта. В очите им горят онези зелени огън чета на страстта, които обещават сред пламъците на свещи безсънни, незабравими, екзотични нощи, в смачкани копринени чаршафи и викове които те карат да умираш хиляди пати!

Насред това, внезапно разбушувало се море от чувства и сред гробната тишиина, полегнала врху масата, съвсем разумно решавам да не преча на любовта. В ушите ми прозвучава сигнала отбой и желанието точно сега да посетя тоалетната!

Спускам върху лицето си изображението аз сам невидим и много плавно се надигам и измествам тялото си към края на масата.

В тоя миг дребния грабва ръката ми и започва да ия обсипва със страстни целувки и учестено хрипливо дишане.

Сигурно няма да е съвсем позорно ако призная, че колената ми омекнаха, в главата ми нахлуха бушуващите звуци на Сватбения марш и си представих как губя девствеността си в нежните пламенни обятия на дребния! Като в мъгла се чувам как изтърсвам -Ти даже не си ми симпатичен!

Изведнъж тишината става зловеща И почти непоносима, вече не се чува и хлипането на роднините. Виждам как козината по вратовете на здравеняците настръхва и усещам неодобрителните им физиономии, а в очите им малки линейки с пронизителен вой прелитат и отнасят дребни парченца от моето накълцано тяло към градската морга!

Трескаво мисля, как да се измъкна, но сам точно като котка на ръба на покрива, а дребния с изпълнени със скръб очи успокоително казва:

- С времето ще ме обикнеш, можеш да подтиснеш пламъка, но не и да угасиш огъня!

- Чашите!

- Да пием брудершрафт в знак на нашата взаимност!

Вътре някъде в мен църковен хор изпълнява Многая лета. Виждам ръката с чашата току пред лицето си, а после сигурно следва ГОРЧИВО. Убеден сам че всички присъстващи на този тържествен миг ще се включат в овациите!

Изведнъж някакъв варварски възглас разбива мига на триумфа, получавам две бързи дамски плесници и званието мръсник Жената нежно поглъща дребния мъж, повежда го към изхода като грижовно го разпитва - Какво ти направи тоя мръсник, направи ли ти нещо…?

Стърча глупаво в неловката тишина стиснал чаша шампанско.

Баба Яга ме поглежда разплакана с пълни с обвинение очи и давейки се в собствените си сълзи казва: …той…той… ще страда ужасно!

Дълбоко някъде в мен, някъде от към края на моето тяло се надига един искрен смях и един въпрос?

Дали това не беше другата ми половина?


 Губех те без да мога да направя нищо!

Всъщност умирах аз!

Ден след ден, месец след месец.

Нямах право да променя каквото и да е, само ти можеше да го сториш! 

Не повярва в мечтите ми!

Знаеш ли какво е да си напълно безсилен?

 Но колкото и да се лутах в тъмното, само нарастващата, пулсираща болка, оставаше поредната пътечка върху сърцето ми!

            Е още не съм мъртъв!


Пиша това за теб ,за да не изчезне следата, за да изпреваря смърта, лишен от възможността да съм до теб, да те виждам нищо повече!

И може би защото знам, че перото може да те достигне и от онзи свят!

 Или може би защото си спомних миналото, когато крехкото ти тяло беше притиснато до мен в тъмните и болезнени нощи.

После с тревога посрещах твоите малки болести, проверявах нощите ти и се молех на Бога да отдалечи неизбежното и той ми подари това време! Твоето време и безбрежната самота на пустинята! 

Знаех, какво правя, направих правилния избор! Не съжалявам !

 Гледах и преглъщах сълзите а сърцето болеше и се молех да ме отмине горчивата чаша, но не би!

 Помниш ли нашите три дни, вятъра и пеперудите над нас?

Роден съм Зидар и умея само да изграждам, да създавам, да виждам красивото, не умея и не искам да притежавам!

  Един ден ще разбереш, че парите са само купчина мъртва хартия, когато не са печелени за да носят щастие с тях не можеш да си купиш обич а само страх! Те правят живота значително по-удобен, но носят радост само ако можеш да ги споделиш и ако съумееш да стоиш над тях! И те унищожават когато се превърнат в цел!

 Защото аз съм този които съм!    

     МОЛИТВА


Мълчаливата болка стаена,

че до мене не си,

всеки ден свечерява,

а сърцето боли ли боли!


Аз се взирам в лятната вечер,

с тези стари, уморени очи,

разговарям със сенките в парка,

а в душата, горчи ли горчи!


Утрото крие надежда,

обичта ми да те срещне на път,

утрото крие надежда,

че без мен, ще е по – хубав денят!


Някой ден, всичко ще свърши,

но не вярвай ти във това,

по – доброто от мен,

ще остане, 

скрито в твойта ръка!


В църквата свещ ще запаля,

сбъдната моя мечта,

Него ще го помоля,

да бъдеш, 

с по – щастлива съдба!


Отреденото време изтича,

нека свършва, вече деня,

утре пак ще те видя,

точно в дванайсет часъ!

Когато рисуваш човек, гледай го в лицето и рисувай обувките му, до колкото ги виждаш!

Прибирах се бавно провирайки се през дъжда и спомените а на входа некролог.

Ех, защо не ми повярва, вече е късно, сълзите ни се сливат пред знаците на съдбата!

 Времето ще се погрижи за всичко.

Бях затворил всички врати на душата си, не търсех нищо и никой. Стоях насред моята пустиня и между пръстите ми дребните златни зрънца на дните ми, без никакъв шум се търкаляха монотонно и падаха върху сянката ми.

Беше късно за всичко!


И без да носиш знак ще те позная,

ще те посрещна уморен,

макар все още да мечтая,

усещам се понякога сломен.

След толкова предателства безсмислени

за жалки някакви пари,

аз нямам сълзи да ридая,

макър гърба да ме боли.


Главата си в ръцете ти ще сложа,

та болката дано да преболи,

аз моя свят ще ти покажа,

че друго ятче съм скроен,

и може би ще ме обичаш

заради самия мен.


От сълзите не ще залепне 

напуканата ми душа,

не се кълни във нищо вечно,

не вярвам в вечните неща.

Изтича времето напукано 

И нащо слънце ще умре!

Понякога изкривявам реалността и наистина си създавам това в което плувам, не го правя  то просто се случва. Преодолявам препятствията и бариерите с лекота и подчинявам чуждата воля на собствените си желания и фантазии. Виждам неща които са се случили и неща, които ще се случат и те се случват.

Казват, че не е възможно да виждаш неща които ще се случат с теб но аз виждам такива и те се реализират.

Това ме плаши!

Когато човек се бори с чудовища, трябва да внимава сам да не стане такова!

Другото Аз



 Изведнъж ,без да дава вид, че ме е усетило то каза:

 - Ела има достатъчно за двама.

 - В началото винаги е красиво, защото имаш надежда, в края винаги е грозно, защото разбираш, че надеждата ти е била напразна!

 - Чудя се само защо Той на е направил така, че когато един човек загуби сили, да умре, така би го спасил от истината, би му останала надеждата!?

 - Сигурно защото има други, които не изоставят умиращите, които могат да обичат?

- Само това искам да разбера и после си отивам!

- Спомена за мен вече не съществува, все едно никога не съм бил. Нали знаеш, гробищата са пълни с онези безвкусни циментови дупки с малки гърнета пепел и имена при които никой не идва .

 Списъците на Бога!

Ние наистина сме богоизбрани! Нищо не може да промени това!

 Между началото и края, има само една надежда, която за мен се оказа напразна. Не изпитвам нито радост, нито тъга, само онази безбрежна самота, между точка А и гърнето.

 Всичко започва и свършва с нас, история дълга само няколко реда!

Но аз съм от онези дето вярват, че чудесата се случват!

Заслужаваше си! Беше невъзможно красиво и невероятно хубаво...Тук да срещна другото си аз!

Нямаше нужда от думи! Нямаше нищо за обясняване! Беше истина, изведнъж вече имах бъдеще, имаше смисъл...!

Разбира се, виждах и страхливите сенки в мрака, но не биваше да правя НИЩО,НИЩО,НИЩО...

сега мога да го кажа - цената беше твоя живот! Само ти можеше да избираш!

Избрах да бъдеш жива! Не направих нищо.

Всеки път когато преминавах в твоя свят виждах този черен ден, за това се тресеше тялото ми, за това се впивах неволно...да запазя..., все пак аз съм повече човек!

Вярвам в милоста Му, но избрах да си жива, не можех да те убия!

Никога няма да знаеш, колко ми е било трудно, да не го направя!

Нито, какво ми е струвало!

Ето, това съм аз, също така аз съм човека до теб или по-точно човека в теб, не се плаши, никой не може да се раздели със сянката ми.

Същата сянка, която бавно си похапва един наш общ познат !

Аз знам, аз виждам живота и смърта да се разхождат влюбено, хванати за ръка в парка, разбира се познавам всичките ти дни.

Казвам всичко това, защото винаги съм искал, да бъдеш , а аз не понасям загубите! Да не бъдеш себе си, да вървиш по чужди друмища за мен е загуба,а реша ли, че губя сянката която сега те пази и държи здраво ръката ти за да не преминеш от другата страна, ще разтвори пръсти!

Но знаеш ли връщането към себе си е най-трудното нещо, най-болезненото което познавам, готова ли си да се погледнеш с очите на другата? Готова ли си да платиш цената? Решена ли си този път сама да взимаш решения и да бъдеш докрай...? Наистина ли разбираш значението на думи, като принадлежност,

съпричастност, обред, обвързване?

Ако е така си готова, да се обърнеш назад!

Знаеш ли,по-добре е да живееш истински, с всички рискове, това което ме правеше толкова горд, това което ме караше да те боготворя, това което ме възхищаваше, това което ме караше да размахвам криле заедно с теб!

Никой не може да ти отнеме силата, само ти можеш да се откажеш от нея!

А имаш толкова много, с толкова много те е дарил!

Не мога да си представя, че ще се откажеш от твоята книга и от твоите снимки и от твоя живот!

Винаги съм вярвал в теб и каквото и да се случи, това няма да се промени, но само от теб зависи, да успееш, никой не може да ти попречи, ако вярваш!

Нали знаеш, аз чукам на вратата ти и ако има кой да ме чуе и да ми отвори, аз ще вляза и ще вечерям с теб а и ти с мен!

Ето, че и последната част на предсказаното от мен ще бъде и годината ще бъде.

Мисля си, че от теб е останало по-доброто!

Ти вече си взела едно решение, не се бави, макър и да е трудно!!!

--------------------------------------------------------


Вървяхме покрай колите, ти ме питаше защо съм така необичайно мълчалив, а аз умирах в теб! Умът ти надделяваше над сърцето.

 Не те докоснах повече!

 Същата нощ се събудих, погледа ми изгуби реалните очертания на предметите, виждах дните ти напред. Седях мокър в леглото, вдървените ми мускули постепенно се разпадаха, усещах само студа които ме заобикаляше.

 Може би трябваше да съм щастлив от това ,което вече знаех, но не бях!

 Дните изтичат, аз вече съм готов за онази чаша, писмото е написано. Не бива, не бива, не бива! Хартията се разпада на малки късчета под пръстите, усещах как ръцете ми се покриваха с лепкавите следи на времето.

 Време е да те срещна отново!

 Беше и все още е невероятно, че срещнах другата половина от душата си.

 С какво те уплаших?

 Не успях да задържа ръцете ти !

 Бяхме достигнали предела още преди да се срещнем, бяхме великолепни в любовта, в глупостта и дори в себеотричането.

С какво те уплаших?

Толкова много не изречени думи!

Всеки ден беше различен. Всеки ден криеше нова лъжа, заради която си заслужаваше да изчакам деня да умре. Всеки ден криеше нова тайна! 

Дори не усещаш как ме нараняваш.

Страхувам се когато се събудя, защото не знам дали съм бил с теб или само съм те сънувал!

Знаеш ли, в края на тунела никога няма светлина!

Върви! Аз ще остана тук в миналото и бъдещето, ще слушам вятъра, ще играя с пеперудите.

За какво ти е?

Нима след мен слънцето ще свети по – силно за теб? Или ще можеш да уловиш в шепата си усмивка?

Не те разбирам, усмивките са като мойте пеперуди, живи само докато са свободни. Не намирам смисъл да ги събирам, както не намирам смисъл, да събирам мъртвата красота на пеперудите!

Не усещам мислите си. Гонени, те преминават през мен. Целувам багрите, дори и мрачните, но аромата на времето ме връща винаги там, там където съм тъжен, нима не заслужавам вълшебства?

Искам да дишам, отварям прозореца, но въздуха остава затворен!

Стоя пред черното огледало и поемам тъгата на твоето време. Не зная колко струва, не зная какво плащаш за него, знам само, че ми принадлежи!

Просто го желая!

Научи ме да плащам, когато съм грешен!

И макар да съм бил прах и пак прах ще стана в градината на Бога, без мен няма да е същото!

Заради теб открих, че съм жив!

Подари ми страхотното усещане, че има смисъл във всеки удар на сърцето ми.

Чакай! Спри! Исках да останеш с мен,до края а не да изчезнеш в дъжда!

Не ме води към пропастта! 

Недей!

С какво те уплаших? 


Сока на лимона се стичаше постепенно по запотеното тяло на чашата и образуваше малка, мътна капка, която всеки момент щеше да се откъсне и падне на пода с оглушително свистене.

Вече не можеше да се направи нищо!

Ръцете и се разтвориха в последен опит за прегръдка. За миг в очите и се промъкна някакво чувство на учудване и огорчение, после върху тях се спусна пелената на отчуждението и тялото и се свлече, почти безшумно на пода.

Всичко беше минало!

Луната навън продължаваше да хвърля, странните си меки сенки, върху стария кей. Само вълните гонени от вечерния вятър, създаваха усещане за някакъв живот.

Пясъкът върху розовият плаж, беше мъртъв!

Нямаше, какво повече да правя тук! 

Нашето време си беше отишло, заедно с красотата на това диво място. Може би, следите от стъпките ми, щяха да оставят някакви белези, преди вятърът да ги заравни завинаги?

Нищо друго!


Пияният


Не, не ми харесва, тази линия!

Не, не ми харесва, тази линия момчета!

Измамиха ни!

Пак ни ограбиха!

Пияният се засмя.

 Измамиха ни, та това завой ли е?

 Някой е откраднал истинския завой! Като детска играчка е!

Не ми харесва, нищо не ми харесва!

Изведнъж, олюлявайки се той скочи на крака и изтича до кабината на ватмана. 

Взря се в мрака.

 Не ми харесва та това линия ли е! Къде са инженерите?

 Ограбиха ни, измамиха ни, взеха ни живота!

Не ми харесва, не ми харесва, не ми харесва ...

Гледах пъстрия поток на хората по тротоара. Те всички знаят, че един ден ще умрат и за това си мислят за времето, като за някаква ценност. Ценност, която работата, монотонното ежедневие и сънят безжалостно присвояват.

За повечето, когато са на върха нищто не е достатъчно а когато паднат имат чуството, че никога няма да се измъкнат. Още с раждането си ние започваме да падаме или може би да летиме.

Тези загрижени, обсебени от чуството за вина хора които се страхуват да погледнат в огледалото за да не открият някоя неприятна истина. Които се страхуват да погледнат нагоре!

Вероятно след 30 години и ние ще бъдем, като американците държава населявана от група емоционални труповете, струва ми се че и те някога са били живи.


Тогава срещнах жената с четката.

Ръцете и стискаха, малкото бяло грундирано платно, изпънато върху обикновена рамка, която тя въртеше постоянно сякаш то бе попаднало случайно в ръцете и, и тя не знаеше какво да го прави.

Тя се опитваше да се съсредоточи върху платното, но живота и сякаш лишен от цветове, непрекъснато я застигаше. Живот с едно минало, за което можеше да си спомня само с огорчение и с едно бъдеще, което тя не можеше да си представи. 

Самотата и тъгата бяха издърпали края на устните и надолу и я бяха научили да се усмихва приветливо.

Сега, тя наистина бе много объркана и малката сигурност, която си беше създала изведнъж се срути. Този странен мъж, който я гледаше толкова особено, я караше да се чуства съвсем неопитна. Неизвестността я накара да изпита страх а страхът и причиняваше болка, тя искаше да си тръгне, не беше този който очакваше!

Онзи от мечтите и беше много по различен .Тя живееше от доста време с него и вече не знаеше дали го обича, или това беше се превърнало в навик.

Не, определено не бих си легнала с теб! 

Но кой знае защо, с нея ставаше нещо въпреки волята и той проникваше в нея, и това не и беше неприятно!

 Той не и обещаваше нищо и не поставяше никакви условия, той не се страхуваше от нея, той не искаше нищо!

Той искаше всичко!

Той я плашеше, караше я да се чувства, като в чужда стая, където всичко е разположено необичайно и сякаш не е на мястото си.

 По някога се чувстваше зависима, заради желанието си да го види и да се потопи в безвремието, което той умееше да създава. В онази мека топлина на кафявите му очи, в която тя се усещаше съвсем спокойна и така сигурна.Всякаш не беше сама с него, сякаш той беше няколко души едновременно! 

Говореше само за себе си, но сякаш говореше за нея, беше и трудно да го разбира. Говореше за друг свят който тя не познаваше и и се струваше, че не проумява, даваше а не искаше нищо в замяна.

Защо?

Този въпрос, не спираше да я преследва.

Защо прави всичко това точно за мен? 

Тя разбираше, че има нещо много специално в нея, за което не знаеше нищо!

Той безжалостно изтриваше живота и, отнемаше цялото и минало! Думите му я преследваха, тя търсеше да открие някаква неистина в тях, но така разбираше, какво и говори и и ставаше страшно! Тя се страхуваше да се срещат, но още повече се страхуваше от мисълта да не го вижда, да не чува изпочупените му думи, да се откаже от цветовете на отвъдното, от странните сенки, които го заобикаляха. 

За всяка щастлива минута в живота си тя беше заплащала с много мъка, не можеше да мисли друго освен, че той искаше всичко, което и беше останало, но още повече се притесняваше от усещането, че това не е така!

Той говореше противоречиви неща, които бяха несъвместими, но в крайна сметка водеха в една посока. Той отстъпваше, но тя вървеше след него в посоката, която беше избрал. Беше неуловим, като някакъв сън и беше реален.

Той познаваше дните от преди утре!

Понякога си го представяше, като човек с две лица и двете усмихнати, и двете изпълнени с нежност, едното на живота а другото на смърта! Чувстваше, че и двете я обичат еднакво силно, чувстваше, че и двете я желаят и може би, заради това тя се плашеше и от двете! 

Когато нощта убива полека живота върху твоите устни аз се спускам по реката на нашите сенки!

Когато духът се сблъска с нуждите на тялото всеки може да играе ролята на дявола, днес е голям грях да обичаш но още по-голям грях е да допуснеш да бъдеш обичан! Днес хората се страхуват повече от емоционална обвързаност отколкото от смърта.

Поради лицемерния си страх да не изглеждат смешни в очите на другите те пренебрегват щастието си, те пренебрегват предназначението си, те пренебрегват възможноста да се доближат до лицето на Бога. 

В края на пътя, когато годините ги лишат от това лицемерие идва прозрението, като наказание, защото щастието идва само при тези, които се научат да обичат, който не умее това е наказан и напълно заслужава адските мъки които го очакват тук на земята, да се раздадеш напълно без да се страхуваш от това което те очаква, възможноста да бъдеш безмерно щастлив си заслужава. Възможно е и да бъдеш измамен, възможно е да се подиграят с чувствата ти ,това няма никакво значение, значимото е какво изпитваш ти важното е да останеш ти независимо от всичко и да следваш пътя който Бог ти е завещал а пътя е безусловната любов. Нищо не може да оправдае загубата на това чувство.

Няма нищо по неестествено от това да се откажеш да обичаш!

Нещата нямат скрит смисъл те просто се случват, пази се от онзи които изпитва болка и иска да знаеш за нея. Казват, че мъжете си лягат с мечтата си а се събуждат с реалността.

При жените, при тях няма правила, движат се непредвидимо, когато става въпрос за тях няма печеливши или губещи!

Тя имаше нещастна любов

 с грешния мъж и верните чувства.

Ех,за две неща те помолих,да го пазиш и да го носиш ако не на себе си,то близо до теб.Не знаеш какво си направила,не знаеш какво си изгубила!Не мога да възстановя загубата,не мога да поправя стореното то е повече от мен.

Единственото което мога да сторя е да го убия,но това... Опитай се да го намериш!

А недай си Боже друг да го носи,а ако е знаел,че е твой и го е взел...

Знаех,какво ще се случи,но нямах право да правя нищо,нищо,нищо,само ти трябваше да избираш,той беше единствената преграда между Тях и тебе!Просто не мога да повярвам,че си ме приемала на шега!Не бих ти го дал никога,ако имаше някаква друга възможност!

Не съм аз този, който би ти посегнал.

Помниш ли,съвсем в началото ти написах всичко,опитай сега да го проумееш ,сега !

Опитай се да разбереш написаното със сърцето!

Вярвай на душата си!

Опита и логиката тук нямат сила!

Съдбата на смъртния може да се промени само от него!

Спомни си нашите разговори и моите думи!


Не всичко е такова каквото изглежда

не всичко е това което е!


Един дошъл е друг без време

след туй в душата ти е празно бреме

отплатата за туй преди ще спре или

пък може би ще продължи

и тайната не тайна 

не е погребана незнайна

додето взимаше доволна

напред обречено спокойна

но пътя свършва по средата

и истината във гората

не истина е във душата.


Ще минат девет празни от тогава

не празни от сега

ще съдиш но не ще отсъждаш

ще пиеш но ще бъдеш жадна

ще взимаш но не ще да даваш

или пък може би и не

това което търсиш но не знаеш

ще го намериш и ще го познаеш

и може би ще го загубиш

или пък може би и не

като в приказка е скрита

истината тъй открита.


Ще вярваш и ще се съмняваш

но в първата след туй

ще трябва да решаваш

или пък може би и не

през изпитания ще минеш 

пък може би и не

ще искаш и ще получаваш

ще чукаш и ще ти отворят

ще ти говорят на познат език

но ти не ще разбираш

или пък може би и не.


Ще идват и ще си отиват

едно ще искат,все едно

ще носят щастие или пък не

от теб зависи не зависи

или пък може би и не

страхът ти ще решава

дали ще скочиш

пътят ще те изведе

или пък може би и не.

ще трябва да решаваш

или пък може би и не

през изпитания ще минеш 

пък може би и не

ще искаш и ще получаваш

ще чукаш и ще ти отворят

ще ти говорят на познат език

но ти не ще разбираш

или пък може би и не.


Ще идват и ще си отиват

едно ще искат,все едно

ще носят щастие или пък не

от теб зависи не зависи

или пък може би и не

страхът ти ще решава

дали ще скочиш

пътят ще те изведе

или пък може би и не.


След това видях, и ето врата отворени на небето; и предишният глас, който бях чул да говори с мене като тръба, казваше: Възлез тук, и ще ти покажа това, което трябва да стане по-добре.

А виж бомбето го обичам,стои ми сякаш съм се родил с него!

Както и да е !

Разкажи ми нещо за себе си?

Жените наистина умеят да се грижат за себе си!

Само една жена може да опише истински страста да убиваш.Тя е нещо ,което жената отлага но когато започне вижда,че може да го прави по-бързо и по-добре.

Не е важно кой е жертвата често може да бъде самата тя.

Нали?

Да се забавляваш с една жена е нещо наистина рисковано! Но винаги си заслужава, стига да си любител на истинските усещания.

В някой къщи витае духа на монотонното ежедневие там не може да се случи нищо.

Крайния резултат е ,че всъщност няма за какво да се събуждаш,просто нищо не те очаква утре.

Докато навън живота кипи с пълна сила и те кара да се чувстваш жив,макър и малко грешен. А неприличните аромати на разгорещени тела,които даже обезсилени продължават да се желаят,нахлуват заедно със смеховете през прозореца ти нощем и не те оставят да спиш,рисувайки зад клепачите ти сцени, които те карат да усещаш влагата и истинския глас на тишината ,която сипе скреж около теб докато студа навлиза в кръвта ти.

Тялото ти става тежко и очите помръкват.

Лека полека битието убива душата ти и ако имаш късмет можеш да забравиш,че някога си била жива,че някога си била пътник!......

Ето ти и едно две стихчета,родени както и горните редове след повече джин с тоник и златни парченца лимон.

Ау много съм готин, леле чакай да се нацелувам за награда!

Знаеш ли,че оракулите винаги ползват наркотични вещества за да няма преграда за виденията им,какво ли бих ти написал с една две пътеки бял прах?

Може би цялата истина,но съм любопитен...а ето ги и тях...


Но как мъж ,като мене да се 

справи с огромното море на женския

мазохизъм ? 

Отричай времето, което по малко умира в твоите шепи

с които закриваш лицето си

за да не видиш това ,което си мислиш!


В тежкия мрак на нощта  

стари спомени танцуват върху призрачния саван на тавана

между неясното утре и твойто сега.


Не опитвай,

и не питай ,утре дали ще го има?

Има днес ,има сега,


не питай за утре,

отвори скритото вино,правено с билки потайни,

нека да диша!


Хайде,тялото ми е уморено...да оставя сенките да си почиват.

---------------------------------------------------------

Моята еврейка ме учеше,че пътя, който не води за никъде започвал с отказване.

Най-напред от дрехи,после от храна,шампанско и т.н.,и т.н..

Пътят на отказите е безкраен!

За това никога не се отказвай,от нещо на което държиш,от нещо което ти принадлежи и ако си достатъчно търпелив,и ако имаш вяра,и ако не затваряш очи за себе си,то непременно ще бъде твое,даже когато изглежда съвсем безнадеждно!

Човек е толкова голям ,колкото е голяма жаждата му!

Ако се оставиш,битието да определя съзнанието ти,то един ден преставаш да имаш такова и нищо вече не те разграничава от животните.

Болката е тази ,която ни тласка нагоре или надолу и тъй като винаги ще те боли,по-добре е да се научиш да се усмихваш,и да вървиш независимо от обстоятелствата ! Който спре и започне да плаче е изгубил всичко,само този ,който продължава по пътя има стойност и надежда,и шанс.

Ако не слугуваш на себе си, на другимо ще слугуваш и той полза ще има а не ти!

Само този, който държи светлината си в ръка и не търгува с книгите от Храма ,и не взима това,което му изглежда по-добро наместо онова,което е било за него,само при него се спира късмета,и само той е благословен защото не променя съдбата си!

Всеки който застане против волята Му,заплаща с дните си и Ада настъпва за него и той живее в него.

И знай,че мъж като теб,който наистина го е грижа за една жена и има емоции,и не се страхува да говори е благословен!

За това ти мое момче си митично създание.И за това носиш печата Му!

Така ми говореше и не сбърка.

Всякаш две същества ме обитават.Едното е най-нежният човек когото познавам а другото най-свирепия и безжалостен звяр.

Едното може да пожертва всичко ,което има заради друг,а другото впие ли острите си зъби,докато не вдиша последния дъх на жертвата не пуска.И в двата случая ликуване обзема съществото ми,и само тогава съм жив,когато запазвам душата или,когато я отнемам!

Може би,така съм направен винаги да горя,никога да не тлея,за да бъда истински жив!


ИСТОРИЯ С ЖЕНА


Та ето я тази история.

Неделя вечерта ,нито тук нито там върша неща към които отдавна съм привикнал,пуснал съм си музика и почти нищо не ми тежи, почити нищо, даже си пея в дует и ето, че в един през нощта се звъни. Мисля си ...пак някой от лудите ми клиенти поглеждам... да, при това с жена си.

Пускам ги.

Тоз влиза ,казва на жена си, сядай ей там, обръща се към мен и:

-Подарявам ти ей тоз боклук, прави го каквото искаш, ако искаш го пускай на други ,ако искаш го ползвай!

Виждам аз,че не се шегува и започвам да се ровя в паметта си,дали с дългия си език не съм дал някакъв повод за ревност.Но още докато си седя с виснала челюст,той изревава :

-Давай ключовете и ако те прибере Петров,идвай да си изнасяш багажа.Ако не ставаш, отивай да умираш в буклуците! И да знаеш, имаш голям късмет,че си облече парцалите за 5 минути,Аиде събличай се!

Жената с безумен поглед почва да си събува панталоните,викам-стой.

А ти защо реши,че трябва да я изхвърлиш при мен?

- Ако не ти трябва я пускай навън,ако искаш да я изхвърля аз?... 

Чао – и се изнесе.

Седя си аз ,гледам я и съобразявам.Женицата седи с шапка и яке и стиска една торбичка.

-Съблечи се тук е доста топло.

Тя пак се улавя за панталона.

-Това после,якето и шапката,ако обичаш-дава ги и седи права.

-Седни!

-Брей лоша работа си мисля,наливам и половин чаша джин – пий!

Тя близва малко,всичкото командвам аз-послушно гърчейки смешно нослето си пресушава чашата.

Жената гледа в някаква неопределена точка ,която е някъде назад във времето,там някъде където илюзиите са отстъпили пред реалността .

Каква е твоята история,разкажи ми я!

Защо ти е да знаеш?

Аз се храня от това, като разказвам чуждите изтории,така както бих ги преживял аз. И се стремя да запазя поуката, която те носят,защото все някой може да има полза.Но и да не стане така аз изпитвам силата на емоцията на чуждата болка или радост,екстаза на споделената страст и падението на отхвърления,стремя се да поема последния дъх на умиращия за да почуствам смърта.

Може би просто обичам да се ровя в душите на хората,може би...,хайде разказвай!

А и бих искал ако можеш да разказваш съвсем без свян ,бих искал да споделиш и най-мрачните си и изкривени фантазии,бих искал да знам какво те възбужда,стигаш ли до оргазам,какво изпитваш тогава,обичаш ли пръстите си,обичаш ли да гледаш члена му как потъва в теб,обичаш ли езика му да си играе с греха ти ...ей такива неща!

Тя започна да разказва без да се противи повече,някак отчуждено сякаш разказваше за някой друг ,който не обича особено,някой без особено значениие. Очите и се взираха някъде там в безвремието преодолявайки стената между нас, пространството и отминалото време.

Обичам го!В началото може би,не!

Когато го срещнах,бях на 27,всички преди него бяха много по-лоши,той поне се ожени за мен.

Той ме обича!Лошото е ,че аз печеля малко.

Той каза,че ще си намери по-добра жена,която да печели повече.

Утре той ще ме прибере!

Аз гледам винаги да имам малко пари,за да не изпада в криза,но днес нямах,не ни платиха...

През по-голямата част от седмицата той е много добър,и ние се разбираме чудесно,само когато се опитвам да пера или да върша някаква къщна работа,той се сърди и става свадлив.

Тези преди него искаха само пари.Надявах се ,че ще имаме бебе,но той не го иска.Ето всичко се нарежда чудесно,намерихме тази евтина стая и ако имах малко повече пари,той нямаше да има нищо против бебето...аз все още мога да го родя!

Ние се обичаме, зная го,другите бяха много по-лоши!

-Тя повтори това няколко пъти,като някакво заклинание,сякаш се опитваше да убеди не само мен ,но и себе си .

Аз утре ще намеря пари и всичко ще бъде наред,той така си приказва – за развода де,утре няма да бъде като днес,утре всичко ще се нареди и ще си бъде като преди.

Разбирам.Значи ли това,че чукането ми се размина?

Не,не той така иска.

Предполагам,че тук на масата ще бъде добре?

Да,да където искаш.

А нестандартните неща,той разреши ли ги?Продължавах да издевателствам аз.

Някаква тъмна вълна стягаше душата ми,потапях се във нейното отчаяние,без да виждам някакъв изход за нас!

Всичко,което искаш.

Трябва наистина да държи на теб и вероятно много те обича!?

Гледам през прозореца в тъмните,мъртви очи на кооперацията отсреща,която сега ми се струва още по-грозна и първенюшка а отчаянието ,което едва сдържам си играе с ритъма на сърцето ми.Дърпам жадно от цигарата,която ми горчи.

Тя продължи.

Една жена, може да направи ужасна грешка а после може да се ослепи,за да не я вижда, иначе как да продължи да живее,без да се ненавижда... когато си жена нямаш много голям избор.

Но той ме обича!

Тъмнината се е спуснала в мен,вече не чувствам болка ,отвръщам очи от прозореца и тънка ехидна усмифчица се разхожда по устните ми.

    Не,той не те обича а и ти вече нямаш пари,значи не ставаш за нищо!

С теб е свършено!

Ти си минало,една празна черупка,на някога красиво нещо!

 Колкото по-бързо го разбереш и приемеш,толкова по-добре!

  -Но аз ,какво да правя?

Поне сега спри да се пазариш.Опитай се да продължиш, да живееш!

Ако не можеш,знай,че аз разрешавам всички загадки.

Не ,не утре той ще ме прибере,ще намеря пари.

Ще ми дадеш ли една цигара?

Аз няма къде да отида ,аз съм съвсем сама.Изглежда никой не ме обича,изглежда не съм нужна никому!

Но аз го обичам!

През повечето дни ние се разбираме чудесно. 

Той утре ще ме прибере,аз ще го чакам пред вратата и той ще ме прибере.

Подавам и цигара и си мисля – поне опитах!

Не е важно,какво казваш на жената.Съществено е чувството,че и се радваш и че я считаш за равна на себе си!

-Желая ти да се сбъднат мечтите ти и дано наистина те обича, въпреки чувството, което имах, че я очаква огромната пустота и тъга на Ада, на дните които Господ и е отредил .

 -Мълчахме.

 -Не искаш ли,да го направиш с мен? Много ли съм грозна? Или може би те отвращавам, че позволявам всичко това да се случва?

 -Аз съм скроен по някакъв друг начин. Чувствам и виждам неща, които другите имат огромното щастие да не виждат и . По-някога знам, че познавам времето от самото начало, аз съм различен, много различен.

 -Кой съм аз, че да те съдя?

 -Аз съм друг!

 -Знаеш ли по - някога ме плашиш, по - някога изпитвам страх от теб. Особено когато е тъмно и имам чувството, че си някъде съвсем на близо!

 -Не се страхувай от тъмното, страхувай се от тъмнината, която нося.

Знаеш ли ,всеки човек се ражда със своята смърт. Тя е винаги от лявата ти страна, почти можеш да я докоснеш. За това ,когато те е страх или се нуждаеш от искрен съвет се обърни наляво и го поискай. Не се страхувай, че можеш да я докоснеш, това не е страшно, страшно е когато тя те докосне!

    Хайде ела!Седни на коленете ми,сега ме прегърни много силно,за да не се загубя,това е което наистина желая!

Ще затворя очи и за миг ще си представя,че една жена ме е намерила,жената,която няма да ме нарани и няма да ми причини болка,която няма да се отрече от мен!За която аз ще знача нещо!

   И аз ще те прегърна,затвори очи и се наплачи,щом утре значи нещо за теб!

  Тя плачеше мълчаливо,сигурно го бе правила често.Само слабото и тяло потрепваше леко.Лека по-лека треперенето спря и тя заспа. Приемайки ме за някой друг в съня си ,тя мърмореше вероятно ласкави думи,но нито за миг ръцете и не разхлабиха хватката си.

Струваше ми се ,че се бе вкопчила в живота си и може би,наистина трябваше да и го отнема,сега,когато беше щастлива!

 На сутринта нещо зазвъня в чантата и ,тя отвори изумено сините си,като на кукла очи,гледа ме няколко мига,изправи се и каза

 -В бързината съм си забравила пастата,трябва да отивам на работа.

 Понеделник е!

Ще ми дадеш ли малко от твоя дезодорант,обърна се с гръб и се напръска.

 Изпратих я до външната врата,изведнъж тя се обърна,прегърна ме,надигна се на пръсти и ме целуна с онази нежност на която са способни само жените.

 -Благодаря за всичко ,това беше най-вълшебната нощ в живота ми,сигурно си Чародей!

Само ако знаеше,колко е права!

После се обърна и тръгна а сутрешната мъгла бързо и някак си лакомо погълна крехкото и телце.

Самотния човек винаги се изгубва лесно,особенно в утринната мъгла!

Не зная ,какво е станало после .Сигурно са я прибрали?

По някога печата ,който нося е непоносимо тежък,печата с който подпечатвам душите на тези,които трябва да си идат.

Може би е милост?

Нали аз съм този,който разрешава всички загадки!

По някога не го правя и се старая да измоля милостта Му към мен!

Сигурно бъркам!?


Ego sum,qui sum!



                        На разходка в парка

Пак беше, един от онези дни в които дългите сенки убиваха мъчително бавно времето в парка.

Знаех,че както всеки път,те ще го приберат въпреки,че то се беше вкопчило в короните на високите дървета и се разтягаше все повече. 

 Чашата Джин ми помагаше,да достигна до онзи приказен миг на безвремие,за да се сбогувам с него.

Поканих механично възрастния мъж,той се отпусна тежко в края на пейката,погледна ме спокойно с топлите си кафяви очи, в които не се четеше вече нищо и започна да говори.

Вярвате ли в окултното?Аз самия не вярвам но вече останах без всякаква надежда!

Синът ми го блъсна кола ,ту е по-добре,ту по-зле,двата му крака са парализирани и лявата му ръка а е само на двадесет и две!Вчера професор Николов ми каза,че трябва да се готвя за трайна инвалидност.

Имам спестени 265 долара,как мислите,курсът дали ще стигне 1,8?

Жена ми си отиде преди три години а сега и единственото ми дете!

Какво го сполетя!

Мисля си,че съдбата ни дава прозрение,понякога ми се струва толкова жестоко към някои!?

Аз получих инфаркт,но бързо се съвзех и ето сега се разхождам в парка но малко се уморих,за това Ви помолих да седна при вас,защото тук има сянка.

Мария

Мислех,че ще ми бъде по-леко!

Видях те да отиваш към страната на сънищата.

Там ли си вече?

В главата ми звучат тайнствени думи шепнешком изречени в мрака.Хрипливи стенания,заглушавани от липса на въздух.Две полумъртви тела ,които продължават да се желаят, подкрепяни само от някаква свръхестествена сила.

Нежните ти ,ласкави,красиви ръце пътуват по кожата ми.Разкъсват душата и тялото ми на малки парчета.Усещам влагата ти в слабините си,при всяко движение.Сенките ни разменят местата си.

Истински думи за теб засядат на гърлото ми и ме убиват.

Как ще живея сега,без да съм близо до теб,без да вдишвам дъха ти?Та аз току що те познах!Ах вече зная,всяко време без теб е изгубено.

Езика ти се втурва надолу и аз умирам в ръцете ти и виждам очите ти да се взират с нежност в мен.Времето се изгубва в дланите ти .Топлината на тялото ти ме обгръща ,вдишвам жадно мириса на кожата ти, кадифето на устните ти прониква в сърцето ми,Боже тя е отговора на молитвите ми !

Сега когато съм далеч от теб,още повече не желая да виждам мислите ти,да усещам е напълно достатъчно,даже повече от достатъчно.Твойте тайни ще си останат непокътнати.

Аз не искам много, само теб!Очите ти стават меки и ласкави,зад пердето на горчивите дни.Красивият ти смях заглушава болката ми.Ние се смеем заедно .

Но устните ти мълчат.Аз се взирам жадно и чакам.

Поредната празна цигарена кутия не уцелва коша,добре,че милостивата забрава на съня се спуска върху мен и ударите на чуковете в главата ми вече не ми причиняват толкова голяма болка.

Седиш на прозореца ми и думите ти ме плашат!Мъртви дни от живота ти,падат един след друг върху мен.Постилаш леглото ми с разбити надежди и страх.Караш ме да треперя отричайки себе си.

Ден след ден,година след година,не бързай аз те чувам и няма да те прекъсна а и не мога,щом искаш да зная всичко това.

А аз си спомням само ръката ти почиваща с доверие върху моята в парка,езика на жестовете,езика на истината,ръката положена с вяра върху моето рамо.Аз съм жив аз не съм измамна илюзия,не виждаш ли аз съм подпечатан изцяло с твойте целувки.Печати които никой друг не може да счупи.

 Мисля,че останах жив след всичко това за да те срещна като невъзможно чудо,за да знам,че чудесата в които вярвам се случват тук на земята.

 Мойте мъртви другари,аз съм последния от племето на вестителите с мен ще се свърши , човечеството ще ослепее,когато пламъка ми угасне.Ти ме виждаш тук така страшен в тази покрита с белези броня и с шесте ми ръце стискащи здраво тези ужасни оръжия дадени ни от Него за да пазим докато настъпи времето Му.Но знаеш,че познаваш очите зад забралото,те ти говорят.Защо идваш тук човешко дете в този свят на ужаса,където слънцето е мъртво,където страхът те кара да се потиш,защо ме търсиш тук,ти виждаш,как убивам безплътните,защо ти е нужно да гледаш това?

 Искаш да знаеш, дали ти е дадено?

Лежа до теб и се вглеждам в нежните черти на лицето ти притиснато от съня върху възглавницата с леко отворени устни и се опитвам да играя онази вечна ,стара мъжка игра ,”Винаги ще бъде така”. Но нещо не върви в играта,за мен никога не е било така!

Нищо такова не ми се беше случвало!

Времето изтича от стаята навън и от балкона ти се хвърля в пропаста с весели писъци,като самоубиец,който най-накрая е достигнал до екстаза на единствения си полет.Там някъде между дърветата светлината започва да драска небето и оставя червени следи върху тялото му.Съвсем скоро държах тялото ти притиснато толкова плътно,че отпечатака ми още седи върху теб и сега го чакам да ти се наслади и да се върне обратно при мен,за да затворя очите си.

Виждам,как потъваш все по-дълбоко в безметежния свят на съня,където няма съмнения и чертите на лицето ти стават спокойни и устните ти мълвят ...твоя съм!А времето продължава да се забавлява на балкона ти.

Сега аз ти говоря, а двата ни Ангела седят на ръба на леглото и щастливо си оправят перата със закачливо блажени изражения на муцунките а крилата им непрекъснато се докосват.

Ей кокошки не ви ли е срам? И няма да клечите тук докато се любим, и няма да ми давате напътствия особено ти, ощипаната хубавица.

Твоят си изтяга едновременно ръцете и крилата и измърморва с глас пълен със звънчета – Да ама се ползваш,а моя тресе доволно глава,след което се награбват и започват да ме дразнят,като се мляскат лудо и го правят нарочно доста шумно.

Издавате звуци,като глутница кучета,която се дави за стар кокал.Те съвсем подлудяват,та чак се захласват от глезотия.

Ставам и отивам до вратата на балкона за да не ги гледам и за да не видят щастливите ми очи,защото после един час ще се кокорят и кикотят за моя сметка.

Изведнъж тя се спуска върху сивата ми почти черна перушина и нежно ме целува в устата-Ей кокошката...но интонацията ми не подхожда за думите и двамата се разсмиваме в този безплътен наш свят!

Танцуваме! Музиката е позната и на двама ни и стъпките също.Всичко изглежда познато ,всеки такт, всяко движение,всяко завъртане.Музиката изпълва стаята и изглежда,че ние плуваме безпаметно в нея.Телата ни се притискат в някаква лудост опитвайки се да проникнат едно в друго.Пота спуска лепкави пръсти върху очите ми и дъхът ми се изгубва.

Спомените ни танцуват около нас.Изглежда същото, но не е!

Не искам да мисля за утре !

Говоря ти за екстаза и откровението,за усещания и цветове,за хармонията и красота,говоря ти за края на времето.Само те плаша и знам ,че не мога да бъда чут.Чертата на времето заглушава думите ми.

-------------------------------

ЧОВЕКЪТ 

Човекът седеше изправен на парапета на моста.

Можеше да дочака лятото.

Така много му се искаше да го дочака,но просто нямаше сили да продължи.

Защо добрите хора винаги губят?

Беше уморен,студа преминаваше през калпавите му дрехи и му причиняваше болка.Всъщност го беше страх!

Гледаше в бездната под себе си и се опитваше да си спомни щастливите мигове изпълнени с надежда и опиянение, които бе преживял.Не искаше да си отиде с тъга в сърцето, искаше да направи единствения си полет с възхита, тъй както беше живял.

Живота му не бе лек.

Всъщност бе имал възможност да почива пет пъти и си спомняше всеки миг, от тези прекрасни дни, изпълнени с златни песъчинки,шумът на морските вълни, едно щастливо безвремие с толкова много слънце.

Той не се гневеше на съдбата,която винаги го обричаше на самота. Нито на тези,които му нанасяха рани.

Не мразеше никой.

През всичкото това време, се бе опитвал да намери хората,но не бе успял.

Погледа му се замъгли от сълзите,които се стичаха по лицето му.Мислеше си за единствения приятел,който бе имал и който сега се канеше да подвеве.

Искрено се надяваше да му прости,макър да знаеше,че това няма как да се случи.

Огледа се, с последна напразна надежда, в това пусто място за някой човек,който би му се притекъл на помощ.Обърна очите си нагоре и устните му промълвиха само една дума - защо.

Помисли си за птиците на които завиждаше мъничко защото можеха да отидат където си поискат,защото някога си мислеше,че може би някъде другаде би могъл да намери човеци.

Сега той щеше да направи своя единстнен полет с вярата,че той ще го освободи,че тази непоносима болка ще го напусне завинаги,защото се надяваше,че там където отива ще ги срещне.

Тук никога не бе желан,не бе добре дошъл,притесняваше всички,караше другите да изпитват неудобство от присъствието му.

Това го натъжаваше най-много.

Чувстваше се безпределно сам!

Нямаше никакъв смисъл да дочака лятото!

През лятото, нямаше да намери сили за полета, а и не искаше да притеснява никой, с неприятната гледка на едно разкъсано тяло, върху прекрасните скали там долу.

Беше написал две писма, върху евтина канцеларска хартия.

Едното бе с молба за прошка, към единствения човек,който би могъл да нарани и натъжи.

С второто, той молеше за милост кмета на града, да го кремират за сметка на общината - поради бедност и ако никой в едномесечен срк не потърси прахът му, той да се разсипе на същото място,където свършват дните му. 

...И тъй като нямам към кой друг да се обърна, и вярвайки във вашето състрадание, най учтиво Ви моля, да предадете този ключ от багажно отделение на гарата,където съхранявам няколко незначителни вещи ,които не са ценни, но изключително важни за мен, а именно:

Една бебешка камизолка

Една детска шапка от кадифе-кафява на цвят

Сребърно кръстче с верижка

Една кръщелна свещ

Четири тетрадки с лични бележки

Ако никой, в уречения срок не потърси праха ми,моля да зачетете последната ми воля и да постъпите така.

А именно, частично да се възмездите за трудностите,които ви причинявам - със среброто, а останалото да предадете на огъня.

Писмата и ключа, бяха старателно опаковани в пластмасов плик.

Той ги постави грижливо, от лявата си страна и ги затисна с камък, за да не ги духне вятърът.После съблече вехтото си палто,сгъна го внимателно, постави шапката си отгоре,обърна се направи няколко подскока,като спортист готвещ се за най-дългото бягане.Провери дали са закопчани всичките копчета на сакото му,сякаш това имаше някакво значение.

Помисли си - Боже колко много ме е страх!

Прекръсти се и се затича към ръба,краката му се отлепиха и той полетя!

Кмета ,който ми разказваше тази история,избърса очите си, стана отиде до един шкаф измъкна две чаши и някакво шише,върна се до масата,напълни чашите и каза:

От тогава си мисля,че всички птици някога са били самотни хора и това не ми дава покой.

Нека поне ние да поменем душата му!

Изправих се и мълчаливо обърнахме чашите.

После му кимнах и излязох от кабинета.

Навън се свечеряваше!


По това време на годината винаги беше не приятно.

Студено,влажно и един вятър,който не те оставя нито за миг на спокойствие.

По скоро,болките тук и там в ставите и чувството за самота, ставаха по-осезаеми.

Намръщеното небе през деня неусетно преминаваше в нощ а и усещането му,че не се харесва повече, отколкото не го харесваха другите,го правеха още по саркастичен и заядлив.

Беше уморен,стар и излишен.

Все по-често се нуждаеше от няколко чаши водка за да заспи със себе си.

Отбиваше се в тихи, малки заведения с отдавна олющен лак по масите и столове,които би трябвало да са в пенсия.Хората, които ги посещаваха бяха ,като него, независимо от това с което припечелваха залъка си.

Тази вечер избора му падна на Бистро Надин.Най вече поради близоста му до жилището в което убиваше една трета от дните си.

Мразеше да пие сам!

Беше идвал няколко пъти тук и бармана се отнасяше вежливо към него и дребните бакшиши,които имаше навика да му оставя.

Вратата изпищя обречено,после се отвори широко и той влезе.

В заведението имаше трима души.Двама мъже,които пиеха на отделни маси и една жена на бара,която държеше в протегнатата си ръка празна чаша,като преграда между бармана и себе си.

Бармана ми се усмихна приветливо аз кимнах и получих двойна водка в прилична чаша,доматен сок,сол и черен пипер.

Завлякох плячката в ъгала между прозореца и стената откъдето можех да виждам всичко.Извадих тетрадка и писалка и се приготвих да поработя за утрешната водка.

Драсках къси разкази за водещ ежедневник,в който ме търпяха само поради причината,че се намираха читатели,които да ги харесват.

Главният редактор,дребно,надуто, повърхностно,лайно не беше от тях.След два,три опита да се разбере,кой командва,последната забележка,която си бе позволил да отправи му бе коствала авторитета.

- Ако можеха да поговорят с вас нямаше повече да ви харесват!

А аз му отвърнах.

 - Ако можеха да ви видят...

Дружния кикот който последва съсипа нервната му система.

На следващия ден намерих малкото си бюро в общото помещение изхвърлено от килера,който носеше гръмкото име писатели и за разлика от офиса, вратата на която висеше тази позорна табела бе луксозна.

Колектива ме чакаше с нетърпение за да види,какво ще спретна.Малкото човече седеше с кеф до коректорите, адски доволно от хрумването си.

Не беше неговият ден!

Сипах си кафе от каната,изгаргарих се шумно,изплюх се в пепелника и се обърнах към секретарката.

Мими,шефа!

Тя набра телефона изчака малко,след което ми подаде слушалката.

Николов,бюрото ми е изхвърлено от дребното лайно.

Напускам! И затворих.

          След което започнах съсредоточено да разглеждам часовника си.Не бяха минали и осем секунди,когато телефона извъня и Мими едва не изпусна слушалката.

 - Господин редактор на телефона,шефа!

От телефона се разнесе рева на стария лъв.

 Бюрото ми се нанесе моментално обратно.

От тогава използвах офиса само,когато нямах пари.

Да но сега нямах никаква идея,нищо,абсолютно нищо за което да пиша,нещата се очертаваха зле.

Мога ли да седна?

М-м-м.

Мерси.

С какво се занимавате?

Продавам истории!

Купете ми една чаша и аз ще ви разкажа една.

Колебаех се!

Нищо сантиментално сълзливо,не ми се слушаше .

На човек все му се струва,че живота му крие някаква особена загадка.Това обикновено не е така!

 Но и без това провала вече изглеждаше факт.

- Дай едно!

- Разказвам хубаво и интересни неща...

- Остави саморекламата!Говориш с нейния създател! 

Понякога няколко тежки думи казани без посока засядат в човешката душа и правят трудно зарастващи рани.Гърлото ти се свива и е трудно даже да се защитиш а и май никога няма смисъл.

Ерозията на времето.

Колко е лесно да бъда наранен!

- Опитвам се да бъда чудесна,но за зла беля все не успявам.

Май тряба да се примиря с това,че просто не ме бива, не умея да разбирам.

Жалко за мен!

Защо ли е така?

Защо не умея да правя хората които обичам щастливи?

Какво ми има?

Може би трябва да погледна истината в очите и да приема,своята съдба.

Жалко за мен!

 Няма по дълбока бездна от жената,няма по мрачно място от душата и!Може би,за това Господ и е дал да създава живота?

 Тя премрежи очи и с наслада отпи малка глътка.

Всеки си има съдба,добра или лоша трябва да си носиш кръста!

Трябва да вложиш всичко от себе си,дай свобода на въображението си,за да промениш живота си.Виждаш ли пламъка и мен в друго време,което вече е било.

Странно,хората се страхуват от Дявола а не от тези които са го измислили!

За щастие,тук няма бесни кучета!За щастие можеш да ги заличиш ако пожелаеш!

Устни,любов,живот,смърт...

Това е достатъчно!

Извън физическата,ежедневна действителност,онази другата действителност в която се ражда изкуството.

Това което съм търсила винаги.

Беше през есента,когато на човек не му се живее.

Такива са дните.

Дъжда мъглата и безнадеждността,които се впиват в изтощеното ти тяло ,а листата умират сгърчени през нощта а през деня изсипват отчаянието си върху теб ако направиш глупостта да минеш под тях.

Нямаше нищо за което да се хвана, пързалях се надолу ,хората се блъскаха в мен сякаш бях невидима.Не бързах за никъде,нямаше за къде,никой и нищо не ме очакваше.Опитвах се да избягам, но те ме застигаха и ме изнасилваха,исках някой мъж да се спре до мен ,поне за малко за да избягам поне за миг от самотните си мисли,които ме водеха само в гроба.

Вече не бях очертаващ се провал,вече бях осъществен провал.Достигнах до парка,като до спасителен бряг.Той ме погълна лакомо сред всеобщата смърт на есента .

От пейките беззъби старици ми се усмихваха радостно,виждайки по лицето ми лакомите пръсти на отвъдното и пресмятайки на ум,че и след мен ще ги има.Последната наслада на безнадеждната,бедна нищета на старостта.

Достигнах до едно от закътаните кътчета на парка обрасъл в буйна неподдържана растителност.

Трите пейки ,като оазис бяха самотни.

Ужаса ме беше покрил със студена пот и усещах тялото си лепкаво и омърсено от падащите листа и тяхната жал за пеперудите,които никога вече нямаше да се родят върху тях.Очите ми се затвориха и спасителните сълзи се плъзнаха по лицето ми а риданията за миг поне ми донесоха облекчение.

Изведнъж един плътен,дрезгав глас,който сякаш галеше,каза:

Дай ми от шишето,веднага!

Мъжът беше странен,но явно не търпеше да му отказват,подадох му шишето.

Дай ми чашата!

А аз от какво ще пия?

Ти няма да пиеш,ти ще се любиш и да не ти хрумне,да крещиш или да побегнеш,нали досега искаше мъж за себе си? 

Внимавай,какво си пожелаваш!

Шишето е малко, но май ще свърши работа.

Изля водката до капка в пластмасовата чаша и я изпи с огромна наслада,за миг остана така, потресен сякаш от добрия аромат на евтината водка.

 -Дай торбичка,прибра празното шише и пластмасовата чаша,върза дръжките на торбичката на възел и я остави до себе си.

После бръкна в джоба си и извади пакет камили

 -Пуши ти се,вземи!

Една странна, сякаш отдавна забравена топлина пълзеше в тялото ми,сърцето ми биеше учестено,нещо почти невъзможно предстоеше да се случи.

Той смачка фаса си,изправи се застана срещу мен,повдигна полата ми на кръста и спокойно свали бельото ми.

Не можех да се съпротивлявам на задушаващото желание на тялото.През главата ми прелитаха дребни мисли,нямащи значение,изпитвах обикновенни женски притеснения,дърветата и всичко наоколо губеха нормалните си очертания,почти можех да видя закачливото лице на вятъра,който ту се провисваше на клоните над нас, ту се свличаше по стъблата със закачлив смях.

Разкопчаваше блузата ми все едно,че не бързахме за никъде,освободи гърдите ми от удушаваща та прегръдка на сутиена.После коленичи и езика му проникна,като изтрел в слабините ми.

Светът изчезна докато той ме обладаваше нежно и много,много бавно.Виждах неща,които не можеха да бъдат,преминавах покрай планети покрити с килими от приказни цветя,вятъра под мен стенеше от удоволствие.Аз умирах красиво и така приятно ,ако знаех ,че това е смърта отдавна да бях я последвала!

Ние всички носихме в себе си,страданието на всеобщото неразбиране,ние се раждаме самотни и животът ни е обречен предварително на самота.И малкото топлина ,която се случва да получим ,никога не стига за нищо.

Ние живеем заради смърта!

Никой не иска да бъде чут,нито видян,нито някой има какво да каже.

Нашият свят умира,ние се взираме само в себе си,ничия друга болка или чуство нямат стойност за нас. 

Единственото стойностно нещо сме самите ние.

 Никой не заслужава това което има!

Но Той е милостив.

 Защо мислиш,купуват твойте разкази?

 Първо защото са кратки – никой няма нуждата да чете нещо по-дълго от един вестник- и второ защото им дават измамното усещане,че са живи.Достатъчно живи за да доживеят до петъчната кръчма.

 Все някога работата свършва и ти трябва да се прибереш в отдавна изстиналото гнездо.

 Аз бях ,като другите,отегчена до смърт от самата себе си,преди да ме намери.

Сега обикалям баровете с надежда,че бих могла да го срещна.

На никой друг не му трябва да бъде с жена като мен!

 -----------------------------------------------------------

Беше в началото на пролета.

Седях до прозореца и наблюдавах,как живинките се забавляват.

Най напред те се стоварваха тежко върху тенекиената козирка на прозореца,после подтичваха чукайки с дългите си нокти и накрая надвесваха глави с любопитни очи, сякаш за да се убедят,че са привлекли вниманието ми.

После се засилваха и се хвърляха с главата надолу от осмия етаж.

Падаха като камъни и точно когато изглеждаше ,че ще се убият отваряха елегантните си криле и грациозно се приземяваха.

Преди исках да отида някъде, да пътувам,да имам приятели.Преди имах мечти и надежди!

Но от всичко най-много исках да бъда обичан,да имам семейство.Това почти се случи,но аз исках семейство а жената искаше власт.

Сега си мисля,че и двамата не постигнахме мечтите си!

Ще ми се да отида някъде там и да потърся отново мечтите си ,обичта,но не съм достатъчно смел за да го сторя! 

Ала нищо важното е ,че си спомням мечтите си. 

Завиждам на хората с раници на гърба!

Гледам се в огледалото и по-някога ми се струва,че вече е ужасно късно за всяко начало!

Баща ми ще умре след няколко часа и аз няма да бъда до него!Пак ще бъда предаден и изхвърлен,но през цялото това пътуване всички се отричаха от мен.

Човек на 40 разбира,че е сам,а на 50 е абсолютно уверен в това. 

Надявам се,че това не е вярно за всички.Какво стана хора,за къде тичате,защо вече не ви е грижа за другия,искате да отселеете на всяка цена? 

Това е толкова смешно,единственото което е сигурно е,че ще умрете!

Кога угасна светлината на небесата за вас?

След няколко часа,ще угасне баща ми,човека с който намерихме истината едва в края на пътя,без да можем да затворим раните си.Но поне този път удържах обещанието си.За пръв път не се измъчвам,за пръв път се справих с всичко.

След няколко часа ще се пречупи последната въображаема опора в живота ми!

Малко беше взаимната ни радост,малко ме прегръщаше,малко ме обичаше - и ти не вярваше в мен.

Но ето аз се справих,вече не е страшно! Отгледах детето си с много любов и обич!Прегръщах го и го целувах в съня му и сърцето ми се късаше защото знаех,че ще ми го отнемат! Опитвах се да го нацелувам и за дните в които ще мога да го виждам тъй рядко!

Уверен съм,че се справих добре и бях до него без да вдигам много шум в повечето трудни минути!

За човек ,който никога не е бил обичан,като мен е много трудно да изрази чуствата си!

И все още щом го видя се вкаменявам и не зная къде да дяна ръцете си, и изведнъж забравям думите си,и само идиотската мисъл,че след съвсем малко ще си тръгне и буцата в гърдите и болката...

А после когато вече е далеч от мен му казвам всичко и съм умен и съм интересен и съм забавен,но това е после.

Помолих Го ако трябва да вземе единственото ценно нещо ,което все още притежавам по волята Му,ако трябва да го направи!

Дано цениш истинските неща,дано съм те научил,радостта в очите на детето ти,топлината в дланите ти,обичта!

Това е всичко.

Няма никакви тайни!

Дано намериш жената,която никога да не се отрече от теб,дано намериш тази,за която стъпките ти ще бъдат музика,дано намериш тази на която да се опреш,когато си наранен ,дано намериш тази,която ще те направи победител!



Днес навършвам 51.

Не си спомням друг път така да е валяло през юни.

Бедното,бедно,старо копеле!

Лека нощ ,Господи ! 

Дано поне ти си спомняш за мен!

Дано поне ти си доволен!

---------------------------------------------------------

По някога зимата се случва мека,дори топла и хората щтъкат надолу ,нагоре сякаш обнадеждени,че би могло да им се размине, нещо което разбира се никога не става. Но отгоре на всичко някой от тях си въобразяваха,че могат да имат поне част от не сбъднатите си мечти,заблудени от слънчевата светлина.

Тази зима беше точно такава.

Просто студа не изпиваше крехките жизнени сокове и хората умираха по-малко от обикновено.Парковете бяха изпълнени от старци,които осъзнаваха,че са получили отсрочка и лакомо се възползваха.

Човек опознава цената на времето едва когато това е без всякакво значение.

Но такива зими се отразяват най-зле на самотните.

Вечерите и особено съботите и неделите стават тягостно дълги и мъчителни.Грешни желания,породени от копнежи за близост,превръщат съня им в кошмар.Скандалите,които се разразяват в съседите,вече не предизвикват усещане за превъзходство а някакво чувство прилично на завист.

Надеждата за едно ново начало за един живот,който е така не познат и толкова желан измества всяка предпазливост и благоразумие.В ноздрите ти нахлува мириса на стайните растения с непозната сила .

Той искаше да и помогне! 

Въпреки,че тя беше сравнително ограничена и не хубава.Не притежаваше нито едно от ония качества,които биха го накарали да и обърне внимание и заради които би си губил времето.Беше относително цивилизована и обичаше да се инати.Имаше погрешни представи,повечето изградени,въз основа на съмнителния и опит пречупен през,провинциалното консервативно възпитание,което беше получила в детството си.

Беше прекалено пестелива,даже и към себе си, по начин който винаги дразни мъжете и ги кара да се чувстват неуютно.На пръв поглед не носеше нищо.

Бих казал ,че беше елементарна и лишена от всякакъв цвят!

 Първоначално си мислех,че преситения мъж се забавлява с нея и че може би, това дори го възбужда,но по никакъв начин не си го представях в едно легло с нея. 

 Него го познавах от доста отдавна от местата,които посещавахме,предполагам по едни и същи причини .

Бяхме имали случай да по приказваме и макър това да не ни беше сближило особено, ние изпитвахме уважение един към друг.Може би, заради някой общи възгледи,както и поради това,че изповядвахме едно и също цинично отношение към света,изпълнени с недоверие,към клетвите за вярност.

А също така ми се струва,че имахме приблизително едни и същи пороци и опасни удоволствия,от които се нуждаехме водени от стремежа да поддържаме своята сетивност съвсем близо до ръба на полудяването.

И двамата бяхме навлезли в последната обиколка на живота и вече не изпитвахме страх,нито имахме някакви особени очаквания свързани с какъвто и да било наивен оптимизъм.По някакъв начин и двамата бяхме станали мъдри и до някъде опустошени,лишени от голяма част от илюзиите си,дълбоко съжалявайки за прозренията си.

Струва ми се,че точно това, събуди любопитството ми.

По това време пишех кратки разкази по поръчка на закъсали автори от тяхно име и за тяхна сметка и така успявах да преживея.

Нямах желание да пиша от свое име защото не мислех да оставям следи или ,че бих могъл да кажа нещо,което би имало стойност и значение за някой друг.

Бях придобил и вредния навик,когато имах пари,което не се случваше често,да давам дребни заеми, които никога не очаквах да ми се върнат,както и да черпя странни личности по кръчмите с които лесно намирах общ език.

Мисля,че това бе моя начин да избегна празната стая,поне за известно време.Кръчмата е мястото,където се събират пътищата на хората,които празнуват края на света,или тези,които празнуват неговото начало.Но една малка част празнува истината за него.

Най близо се оказа „Куцото куче”.

Кръчмата бе приятно задимена и с обичайния антураж от евтини жени търсещи пияни жертви,наемни строителни работници от провинцията,две,три двойки изпитващи непреодолимо влечение и поради това откъснати от света,който ги заобикаля,както и няколко дребни аферисти.

Заведението беше претъпкано.Точно се канех да потърся друго пристанище за през нощта ,когато го забелязах да ми маха.

Беше на маса за трима в дъното на която седеше табелка „Заето”.

Той ме посрещна с широка усмивка,посочи стола и каза:

Парите имат и една положителна функция – правят живота значително по удобен.

Сядай!Тази вечер съм нещо не на себе си,а твоето идване точно тук е доказателство,че има съдба!

Келнер,жадни сме!

Днес съм на уиски,но ако искаш нещо друго...От много време искам да те поканя,но все някак не се получаваше.Ето сгоден момент за това!

На здраве!

Сънувах сън!

Не знам как,но се бях класирал на световно по бягане на писта.

Не знаех на каква дистанция.

Бях беден,значи е било преди три години и целия бях облечен в някакъв вехт спортен екип с доста офрашкани кецове.Освен това бях в последния коридор,побелял...а на фона на другите нещата бяха още по комични.

Не се чувствах никак добре.А тълпата просто побесня.Беше ми мъчно,нямаше нито един,който да ме подкрепя или поне да си мълчи.

Бях сам!

Разплаках се,защото си спомних,че в училище имаше такова състезание и понеже нямах обувки,бях бос...,но децата са такива нали?

Тълпата си умря на кеф,всички са най-доволни ако могат да се уверят,че си по-скапан от тях.Всички те дебнат да направиш някаква грешка за да преживеят някакви емоции.Да си докажат,че не си по-добър.

Та както и да е,аз си казах стигнал съм до тук ще вървя до края.Дошъл съм за да им разкажа за силата на човешкия дух.Помолих Му се не за победа а за достойнство,не за сила а за обич.

Съдията на старта вдигна ръка,прицели се в мен пистолета изтрещя куршума ме одраска болезнено и ние започнахме да тичаме.

Полагах всички усилия да не изостана много,известно време чувах грозния вой на тълпата и подигравките и кикота.После кръвта нахлу в ушите ми,раната кървеше а сърцето ми умираше с всяка крачка.Един глас от вътре крещеше с всичка сила – Няма да успееш,всичко което правиш е обречено ще умреш,ти умираш,спри ...,но аз продължавах.Вече не мислех за нищо,само как да преглътна кръвта,която изпълваше устата ми,и как да си поема въздух и как да стигна до финала преди да умра!

На първата обиколка,усетих прилив на енергия,болката намаля,тежеста в краката и болките в ставите станаха по-малко остри.Разстоянието между мен и последния намаля.

Помислих си,ремисия сигурно тук някъде то ще се пръсне и аз ще падна, а обслужващите под дружния смях на плебса ще извлекат ненужното ми тяло извън пистата.

На втората обиколка се случи същото и на третата и на четвъртата,не разбирах,какво става, всякаш се виждах някъде от страни.Външно не се променях но вътре силата ми растеше с всяка обиколка.

Ето ме, вече съм пръв.

Звънеца бие за последната обиколка и аз се нося, като вятър по пистата, тълпата крещи възторжено аз пресичам финала и разбирам, че правя бягането на живота си, това бягане от което, като дете се отказах. Това бягане, което ме накара да изпитвам страдание през целия си живот, това бягане, което ме направи отритнат и ме изпълни с недоверие към всички хора даже и към тези които не заслужаваха това. Това бягане, което ме накара да наранявам себе си.

Събудих се. За пръв път ме беше страх да не загубя нещо!

И двамата мълчахме. Времето се разделяше на пълни и празни чаши и една шумна тишина около нас. И двамата се питахме, кое е това което изчерпва смисъла от съществуването ни, и двамата вече знаехме.

Кръчмата се разпадаше лека, полека. Той хвърли някакви банкноти на масата и ние си тръгнахме.

Отвън все така мълчаливо си стиснахме ръцете.

Нашето време се беше изчерпало.

Привечер е!

Вятърът носи навсякъде зеления мирис на дърветата а малките патета кръстосват с недоумение водите на блатото, възхитени от невероятното усещане.

Чувствах се щастлив!

Старата жена, клатушкайки се застана до мен. Косите и се отделяха на фона на вечерното небе.

Тя ме заговори. 

Възрастните често изпитват усещане за самота и бъбрят за какво ли не.

Кимах учтиво с глава и изпитвах известна досада. А и имах усещането, че изобщо не я интересува дали я слушам или не. Беше и достатъчно, че се намирам там.

Въпреки раздразнението, постепенно думите и достигнаха до мен. Красиви и добре подредени те някак си не натрапчиво настояваха да бъдат чути. Думи казани именно на мен.

Някога бях убедена, че страданието възвишава човека, че мъката го прави по – добър. Но с времето разбрах, че единственото, което се случва е да го осакати. 

Страданието поражда мъка, която често е единствения начин да се чувстваш значим. Страданието е като наркотик , който постепенно изпива човешкото в теб. То разяжда дните ти и превръща най-щастливите моменти в живота ти в източник за ново и още по-голямо страдание. Дозите трябва да растат непрекъснато, ден след ден.

Човек обича да е нещастен! 

Човека си прави оръжия за да наранява другите.

Преди се страхувах от нея! Сега я чакам с нетърпение.

Бързам за да не видя това, което ще се случи. 

Тук вече е непоносимо скучно. 

Но е безсмислено да се отричам от утрото, сънят е единственото, което със сигурност ми принадлежи.

Човек трябва да е справедлив!


===================


Тази вечер малкият Зелен човек и Червения Крал отидоха при скалите , които дават надежда.

Те седнаха в подножието им и зачакаха. 

Но колкото и дълго да седяха, скалите мълчаха.

Няма смисъл ,каза Червеният Крал. Колкото и да е красива нощта, колкото и да разчитахме на този ден, по-добре е да си вървим.

Зеленият човек въздъхна и бавно се изправи.

Те тръгнаха по оцветения в златисто от луната път. Главите им бяха наведени а устните им пълни с печал.

Знаеш ли, няма надежда ! 

Мисля си, че надеждата е жестока. 

По добре е да не се надяваме! 

Та ние с теб сме две души в края на пътя. 

И двамата сме грозни и за съжаление глупави а и чувствителни и сантиментални,истински идиоти! 

А това ,че сме добри не ни прави хора погалени от съдбата.

Всяка вечер Му се моля да ми прости за това, че съм глупак и да не ми се сърди, но...

Тъжното е ,че не се получава никога. 

Чувствам, че не правя нищо, както трябва. 

Това, че често оставам неразбран ме наранява!

Пък и колко време ни остава, по добре е да затворим сърцата си за надеждата, явно и тя е като късмета – при едни идва а при други не!

Зеления човек вървеше все така мълчалив само от очите му падаха малки капчици вода върху напуканата кожа на земята. 

Не каза нищо и не се обърна назад.

Те се прегърнаха през рамо, като двама несретници търсещи опора един от друг. 

Само вятъра вдигаше някакъв шум, колкото да не се чувстват съвсем сами.

Нощта започна да умира бавно на Изток!


======================


             

... не се канеше да го запознава с тайните си ,нито с живота си,всичко бе започнало някак на шега, без да изглежда сериозно. 

По – скоро беше уморена и се чувстваше тъжна.

Мислеше си за един кратък роман,който до някъде да направи живота и за известно време по поносим,поне докато бъде забавно.

С мъжете това никога не продължаваше твърде дълго.

Беше уморена от тях или по-скоро от безкрайните им претенции,но по-някога това я забавляваше.

По някакъв начин не можеше да му намери място.

Беше бърз повратлив и ловко избягваше опасните моменти,като едновременно с това се движеше по ръба на острието и изглеждаше,че това е живота му.

Или бе твърде умен, или имаше безпогрешна интуиция,или и двете.

Той събуждаше интереса и!

Утре отново ще вали!

Той беше объркан не очакваше разбиране или съчувствие,никога не бе получавал такива неща.Беше изтощен,усещаше как гасне.

Това не го плашеше! 

Не защото беше безумец или глупак,който не се бои от нея.Не му оставаше време да се подготви за ужаса,който щеше да изпита.

Имаше да направи толкова неща,някой започнати и изоставени в едно или друго време ,по една или друга причина,неща които не беше докосвал.

Не се разбираше и не очакваше да бъде разбран.Стремеше се да види поне един ,единствен път лицето си,но това все не му се отдаваше.

Сънуваше повтарящи се кошмари,такива каквито бяха дните му ,които нямаха имена,какво значение имаше дали е понеделник или неделя.Огледала които се разпадаха на дребни парчета,щом ги погледнеше.

Всички около него бяха уморени и нямаха време за никой друг освен за най-важното,себе си!

Той не можеше да каже ,че хармонията в живота му си е отишла,тъй,като тя никога не бе го спохождала.

Едновременно беше зрял и недъгав.В главата му препускаха чувства и неприлични страсти,мисли от които никой не се нуждаеше.

Желаеше я! 

Човека в него се стремеше към другите в своето безумно лутане,за съжаление бе с тънка кожа и лесно раним.Болката в него бе твърде голяма,много по-голяма от самотата му.

Продължаваше да се взира в мрака осъзнавайки дълбочината му доброто не беше добро и нищо не беше това,което му се струваше ,че е.

Нямаше надежда нито изход,просто всеки можеше да се роди в стая без врати и прозорци .Въпрос на късмет!

Няколко планети наредени по не подходящ начин точно в минутата на твоето раждане изпълнено с омраза болка и отричане!

Нищо, Господ му бе дал този живот и той се бе впил в него, може би поради това,че си нямаше нищо друго.Изтърпя всички удари с някакво неясно съзнание,че има и нещо друго.Едва доловимо ефимерно и красиво.Нещо заради,което има смисъл да понесе непосилния товар на живота ,който влачеше навсякъде със себе си.

По някога му се струваше ,че живота му го преследва и той няма къде да се скрие! Като някакво петно,което колкото и да го триеш се появява отново и отново.

Пророкът каза:

Помни,че ако очакваш добрите ти дела да бъдат претеглени и запомнени,дълбоко ще страдаш и ще бъдеш наранен.

Доброто,което сторваш, кара злите да страдат а добрите да се чувстват нещастни!

Затова е така и така ще си остане.

Прави така както е според тебе и нищо не чакай!

Животът не е това което си направиш, а е това ,което ти се подари. 

За туй се радвай и на малкото добро,което ти е дадено,защото който не е жив не може да се радва на нищо.

Нещо ,което не си е отишло от теб няма как да се върне,тъй както нещо което не си имал няма как да е било твое.

Няма да бъдеш разбран, поне през това време,което е твое но знай,че ще дойде и друго време...може би още по – лошо и тогава което е истина ще се цени и което е правда ще бъде такава. 

Ала ти тогава няма да бъдеш нито щастлив нито нещастен,нито радостен нито тъжен.

Затова живей и живота който ти е даден,за да се порадваш на истинските богатства ,ако имаш очи да ги съзреш и сърце да ги преживееш!

И не поливай сърцето си с униние и печал,нито го отваряй за омраза и отчаяние,защото нищо няма да родиш и на пустиня ще станеш,а кой иска да живее с пустинята в едно цяло освен ако няма къде другаде да иде.

Бог не се принася на човека,защото той се е родил с него и ако иска да живее в мир със създателя си трябва да се обърне навътре та да се докосне до божественото с което той е едно общо!

На човек не му е дадено да бъде много щастлив с тия които обича,понеже те го изгарят най-силно и често не могат да чуят писъците му от нещата що му правят,защото се оглеждат в огледало което е без дъно а не за човека си.

За това върви по пътя,кой знае зад онзи хълм той може и да свършва!Ала само ти си знаеш дали си готов да се слееш с края ,който е винаги ново начало!

Най – отвратителното нещо с което се сблъсках в живота си не е нито измамата, нито лъжата, нито подлостта, нито страха, нито омразата, нито безразличието, нито абсолютната бедност, нито високомерното и първенюшко богатство то е духовната нищета и тъпотата.

По един или друг начин,човечеството върви към своята духовна и физическа гибел и аз не виждам изход.

Не виждам вече никаква светлина.

Пророкът е прав, дните на Страшния съд наближават!

Жалко само за човеците и невинните деца!

Ала вече гласовете им едва се чуват и лека полека заглъхват като ехо.Жалко,че и този последен свят ще трябва да умре!

Но останалите горко ще се каете и този дълг ще трябва да платите.

Все по-често ме спохожда видение от друг свят.Нещо което съм видял, нещо което е било, нещо което ще се случи и тук.

Виждам как ужасяващи огнени кълба се спускат от небето върху планетата и зная,че тя ще изчезне,като другата преди нея.

И всяка памет и всяка история и всяка лъжа и всяка истина ще бъдат изтрити за винаги.

Няма вечност за тленното и това което е било пръст пак пръст ще стане.

Нищо със себе си не ще можете да отнесете.Тези тела са твърде тежки.

Животът наистина е кратък сън!

Стареца беше получил инсулт.

Дядо Гошо моя бивш тъст,беше лежал два дни преди да го намерят – съдба! 

Кой знае ,какво си е мислил докато бавно живота се е отделял от него.Възрастен и сам в същата къща в която баща му си беше отишъл също така сам.

Може би е изпитвал облекчение и надежда,че няма да го открият на време.

Казваше,че кратките мигове на щастие,които е имал изобщо не си заслужават усилието,което е трябвало да полага.Съжаляваше за всичко което е направил и за всичко ,което не е направил.Не виждаше никакъв смисъл за себе си нито за жената ,която го мразеше от сърце ,нито за децата си,които не го разбираха и не му носеха никаква утеха.

Сигурно сега лежейки парализиран,се смее на иронията на живота.

Добре ,че сина ми се обади та да отида да го видя в болницата.Иначе бившите ми роднини,решават кой да узнае и кой не.Какви ли изненади им готви живота?Дали и те няма да бъдат наказани да си отидат сами без любов,от която и без друго никога не са имали нужда!

Днес времето е намръщено ,над мен прелита голям самолет.Имам чувството,че ако се надигна на пръсти почти ще мога да погледна през прозорците му.Помислих си,че бих могъл да имам късмет и да спечеля от тото-то да кача Мария в някакъв подобен самолет за някакви острови и да избягаме далече от тук.Бихме имали нирвана и може би една палма и малка колиба под палмата.

Само трябва да се внимава палмата да не е самообиец.Наскоро четох за такива палми,които растат на Мадагаскар и са високи над двайсет метра но щом цъфнат... Но острова не трябва да има змии а водните не са страшни защото не могат да плуват толкова далеч.Може би няколко черни житела,които развъждат животни и вечер се събират край огъня за да ухажват жените,очаквайки вятъра,който да заглуши страстните им викове.

Разбира се и един бял мрачен философ с които да споря и двама азиатци,изпълнени с онази мъдрост,която им дава правото да се усмихват винаги.

Хора,които не говорят никога за миналото си и само откъслечни фрази за себе си.Загадъчни и непонятни.

В края на деня бихме могли да видим как слънцето се къпе в океана и ни подканя да споделиме себе си.

Огънят на черните ще догаря и около него няма да се мятат сенки на танцуващата страст,барабаните уморено ще си почиват изоставени върху пясъка.А ние ще се любиме така, всякаш имаме едно гарантирано утре.Телата ни ще заспиват издъхнали върху пясъка до кроткия шум на морето.

И ще очакваме без тъга нечия смърт!

Утре светът няма да е същият,само ние бихме могли да продължим да се обичаме!


Баща ми някога много отдавна в един не много приятен разговор в ,който имах желанието да разбера защо не ме обичат ми каза ,че съм плод на грешка.

От тогава все се сблъсквам с това.

В болницата ,където лежах в трети клас с предизвестен край изпълнен с ужас от това ,което ме очаква ,доктор Върбанова се чудеше как може да има толкова много грешки в едно така болно тяло.

Разбира се да си грешка има и своите щастливи страни сега съм на 53 и само аз останах жив.Но това не се нарича грешка а чудо.

После се класирах за хубава гимназия.Щастлива, майка ми заяви,че това е поредната грешка.

Учителката ми по математика също ми каза,че съм грешка на изпитната комисия.

Съучениците ми също си мислеха,че съм грешка и дълго време страняха от мен.

През цялото време на живота си се опитвам да се противопоставя на грешката,може би е време да разбера,че грешката е грешка и ,каквото и да правя не мога да се изплъзна от грешката.

Може би ,просто трябва да живея ,като грешка.

Поисках от баща ми да ми помогне малко,ала той отказа...нямало смисъл да се инвестира в грешка.

Вървях през живота,като една огромна табела с надпис грешка ,когото и да срещнех в когото и да се влюбех все по-рано или по късно ми казваше ... ти си грешка.

Попаднах в казармата след грешка на лекарската комисия.

Там по погрешка се представих добре,но правех грешки а както знаем който прави грешки бива и наказан.

Влязох в икономическия институт и пак чух,че това е грешка ,завърших без да ме скъсат на нито един държавен изпит но професор Перегелов ми каза,че съм направил най-голямата грешка,като съм отказал да ми бъде научен ръководител.

Спечелих конкурс за научен институт но след месец директора ме извика и ми каза,че е станало грешка и че това място било за друг но аз пак направих грешка и отказах по-добрата работа.

Лошото е обаче ,че от време на време хората,които обичам ми казват,че са направили грешка защото съм ги подтикнал да го направят!Изглежда това е заразно.

И не зная,как да живея след като подтиквам другите да грешат.

Мисля си ,че е по добре да си лош или подлец или страхливец или безсърдечно да се възползваш ,отколкото да бъдеш една грешка без лице!

Успокояват ме две неща,едното е че не ми остава много време да съм грешка а второто е ,че грешниците ... знаете какво.Ако има Нобелова награда за грешка страната ми щеше да се гордее с мен.

Имам и някой тревоги,някой неща които ме измъчват ако си роден,като грешка какво ли е наказанието!

Кръстих се сам защото родителите ми не искаха да правят повече грешки за да Му известя,че макър и да съм грешка,аз самия не искам да съм грешка и се надявам да си останем приятели щото,кой друг би искал да има за приятел една грешка по-рождение!?

Та искам да те попитам,грешка ли е,че си дал душа на една грешка?Въпроса не е подвеждащ,може просто да е грешен!

Но ако не е грешка,моля те,кажи защо?

С преклонение твой Пламен Петров за по кратко Грешката


П.П. Мисля си ако унищожа всичко което съм направил и себе си,дали ще залича грешката или това май пак е грешка,защото ще остана в главите на хората,които са направили грешката да ме познават.

Е това е! Сега отивам да допускам нови грешки!

Щото е грешка да си мисля,че няма да съм повече грешка!

Майната ми!

Или трябва да уважавам грешката,която съм?!



Загледах стара моя снимка .На снимката човека има добри очи,леко учуден поглед с някаква надежда,че има утре,което така и не се състоя.

Сега не гледам така!

По някога в края на лятото се усещам по този начин.Това е защото не разбирам хората и най-вече защото идва този мрачен сезон със захлупеното небе и гадното усещане,че този път може да не е антракт.

Времето в което не намирам смисъл в нищо.Времето в което се питам : Има ли значение дали си умрял или ще живееш по после?

Злото ли е основа на живота?

Какво свързва ракията и доматите?

Къде се намира градината на въпросите?

Защо не ми пука,когато ме боли главата?

Защо искам да пия ракия,водка,ром,пърцуца,плодова?

Какво трябва да забравя в парка?

Защо е толкова хубаво да се напивам?

Защо всички които не се дрогират не се напиват?

Защо вече не се страхувам от тъмното?

Защо не се напикавам нощем в леглото?

Защо съм се родил тук а не там?

Защо търпя да ме управляват маймуни,които оставям да ме правят на маймуна?

Защо нямам къща без телевизор,но с градина и хамак в който мога да си пия,(културно с мезе) ракия,водка,ром,пърцуца,плодова?

Защо ми слагат парно,като нямам зима?

Защо трябва да им работя,като мога да си пия, ракия,водка,ром, пърцуца, плодова?

Защо да взимам пенсия,като е все същото и ако не я взимам?

Защо, ракията,водката,рома,пърцуцата и плодовата,винаги свършват преждевременно,когато не мога да ида за друга бутилка?

Защо се измъчвам,когато мога да страдам особенно много,когато близките магазини са затворени?

Защо трябва да ходя на два крака,когато съм направен да ходя на четири?

Защо да бързам за някъде,като и без това ще пристигна там?

Липсата на алкохол и цигари е единственото нещо,което си заслужава да предизвиква депресията ми!

Трябва ми само малко (много) огнена вода,за да бъда където си поискам,без да влача куфари!

Няма нищо,което да не може да ти се случи,ако имаш поне една бутилка!

Съседите са най-досадното бреме за хората които се радват!

Какво значение има по кое време ще си легнеш,ако си решил да не ставаш?

Защо след като зимното слънце огрява всички само някой се топлят на него?

Алкохолика е човек,който няма пари да си купи мезе!

Защо само,когато си пил достатъчно,можеш да разговаряш с наистина приятни хора?

Да решиш всички проблеми е наистина невъзможно,но можеш да ги забравиш!

Можеш да познаеш некултурният човек по това,че прави всичко възможно да пие сам.

Да говориш с наистина разумни и трезви хора си е истинско изпитание!

Да не пиеш по време на чума си е истински риск!

Защо да боледуваш?

Само мазохиста ли не си купува питие въпреки,че има пари?

Бармана ли е единствената преграда между тебе и щастието?

Умирането е лесно,жаждата мъчителна!

Хората,които живеят истински имат любовта на една жена!

Страно нещо е да имаш усещането,че вървиш по един и същи път заедно със съдбата си!

Кому е нужно това,душата да се залепя за тялото,изглежда тялото е награда за душата?Само не мога да разбера как тялото понася този съвместен живот и това което го кара да прави душата?




Спомних си една мисъл от тези дето ме спохождат и все не ги записвам, но по-някога, когато тъгата отново започне да ме задушава, когато се намирам отново на път без изход, понякога те се връщат при мен.

Човек няма бъдеще той има само минало!


Главата ми се пръска както обикновено. Може би имам време за още няколко цигари, няколко чаши, няколко мига спрени върху негатива?

Не Го разбирам, както не разбирам тези прекрасни, топли и живи същества жените, а и това едва ли има значение за тях или за когото и да е!?

Вярвам, че аз нямам значение.

Аз съм чужд!

Следователно не нужен и непознат. Непознатия крие неизвестност, а неизвестността предизвиква страх.

Може би, така е по добре да не оставяш следа, или поне да са по-малко. Така няма да предизвиквам фалшиво лицемерие.

Който не е обичан от майка си като мен никога не може да знае дали е обичан от една жена. Единственото, което може да направи е да и се довери сляпо!

Често имам чувството,че съм се изгубил в мъглата,само измамни сенки пресичат пътя ми.Преди тичах към тях,но сега зная,че това е само илюзия,поне така ми се струва,че зная.

Съвсем обикновен съм,даже сив и незабележим.Господ не ми е дал и едно лъскаво копче,така,че нищо не може да ми се отнеме.Родил съм се без нищо и без нищо ще си отида и мисля,че никой няма да наскърбя!

Може и нищо лъскаво да не ми е дал но аз притежавам скръбта,нещо ,което ни сближава.

Не съм отегчен нито нещастен и най-голямата ми мечта е да изпитвам радост.

Съзрях,че безсловесния свят е изпълнен с радостта на обикновените неща,че там никой не се стреми към слава и безмерно богатство.

Да богатия човек има много повече шанс да живее по-дълго,да се спаси от коварна болест и да не бъде наказан,когато извърши нещо лошо.Ала душата му поради това се отделя мъчително от тялото му.

А тоя,който се е мъчил,като грешник цял живот,той често е искал да си иде защото това е единственият начин страданието да го напусне и в смърта си да блаженства.

Ей така объркано виждам нещата и поради туй седя на камък в планината взимам от слънцето топлина и залепям душата си за да не се отдели от тялото ми.

И не проповядвам това,което си мисля нито на грешници нито на праведници,нито се съблазнявам от мисълта,че мислите ми и чувствата а ми имат стойност за някой,та дори и след мене!

Ей така си мисля аз и по някога се записвам за да се чета сам, за да не забравя кой съм!




Понякога само болката в главата ми казва,че аз съм тук и сега.

Дъждът никога не спира и влагата пронизва кожата и слънцето не може да изсущи сълзите ми.Смеха заглъхва постепенно и колкото и да се напрягам все по-трудно чувам радоста.Дните са предрешени и никакво бързане не е в състояние да ги изпревари или спре.

Нищо страшно няма в това за тези ,които си отиват ,страшното е за тези ,които остават сами с вятъра,който все така препуска забързано по улиците.

Няма за какво да съжалявате ,нито за пропуснатите възможности нито за утрото което ви е разделило нито за времето,което би могло да бъде. 

Аз се родих,като спомен и не би било добре да съжалявате за нещо,което не се е състояло. В мъглата на времето човек губи от себе си и живее само,когато успее да направи нещо не за себе си. 

Никой не може да постигне това за което е създаден.

Какво има човек само нещо нетленно,няколко целувки,една ръка върху рамото си,нещата,които го правят богат и не могат да му бъдат отнети.Радоста от бавните крачки в парка.

Това е!

Животът ни е като кандило на вятъра.Един по силен порив и светлинката угасва. 

Ако успееш някак си да се опазиш от вятъра пък маслото ти свършва един ден.


Няма трайни неща в този свят!

Често не си спомням мислите,които бродят в мен както и гласовете на душите ,които ме обитават.Понякога ме посещава време в което съм бил преди да ме има и такова в което няма да бъда.

Не ме питай не знам какво има зад паравана нито,дали има параван.

Може би всичко това не съществува и ние не прекрачваме нищо,както човек не може да се види на гърба на огледалото макър да знае,че е тук и че това е огледало.

Да откриеш себе си е твърде груба постъпка!

Всички пропиляваме живота си в някакво безцелно търсене на изход,който просто не съществува.

Весело е да ограбиш самия себе си!

Аз довършвам нещо,което не съм започвал,или просто без да искам съм пропуснал собственото си начало и за това нямам никакъв спомен,но няма никакво съмнение,че няма да пропусна края.

Умора,умора...умора и една част безнадежност!


Бедните хора нямат кой знае ,какви възможности на тях не им остава нищо друго освен да се държат заедно. Те умеят да се усмихват на живота в редките мигове на спокойствие.За тях няма утре!

Когато приемеш съдбата си нищо вече не може да наруши мира в теб.

Само лятото е важно и щастието да си свободен човек.Не искам да се сражавам с никой,не искам да променям никой,може би защото самия аз не мога повече да се променям.

Сега мога да се спра до цветята и да погледна живот дълъг само няколко месеца.Работя само толкова,колкото е нужно за да купя най-необходимото,вече не бързам за никъде,вече съм познал вкуса на свободата и съм чул песента на слънцето.

Утре ако то съществува за мен ще бъде различно и нищо не ще се повтори.

Аз се храня за да живея. Аз пътувам в моето време радвайки се на всеки изгрев и съвсем неразбран,без това да ме огорчава.Надявам се да посетя далечни страни,без да съм наранен от възможноста това никога да не се случи. 

Би било добре си казвам ако успея да посетя поне градовете на моята страна,но и това е толкова далечно,че се превръща в красиво усещане на нещо неизживяно.

Опитвам се да свърша нещата,който не успях,опитвам се да бъда добър човек,опитвам се да дам топлина,опитвам се да приема хората такива каквито са,не с мисълта,че някой ще си спомня а за да бъда себе си доколкото мога!


Ха,компютъра ми се опитва да умре!

Гръмна ми диска и отнесе част от мислите ми ,може би,защото не стават за нищо?Или може би,някой ги чете в друга галактика и се чуства поласкан,че е един от малкото ,които ще прочетат тези редове?

Кой знае?

Ала кой се интересува от моите истини от мойте мисли?Струва ми се,че съм забравен ,като не нужен пакет още при раждането си.Пакет който все още очаква да го потърсят.С малко съсипана опаковка,тук там с някое и друго петно.А може да мине пощалъона и да върне непотърсената пратка на подателя.

Е това така или иначе ще се случи.

Само се чудя на създателя,защо допуска творения,като мен,непригодни за това време да се появяват тук?

Сигурно за разнообразие.Все пак трябва да има някой,като мен!

На последък съм огорчен от корупцията,която се шири на всякъде,даже в съда и прокуратурата.Не знам ,как е по света но тука е гнусно!Истината няма място в съда ,следствието и прокуратурата.

Малки жалки хорица в червени и черни престилки раздават правосъдие според размера на подкупа!Хората са обезверени!

Истината е винаги губеща,ако е бедна и не може да плати!

Иначе убийците,изнасилвачите,изнудвачите или се оказват невинни или се кандидатират за депутати и напълно е възможно да отидат в парламента и съвсем спокойно да избият свидетелите.

Това е моя свят,аз няма да бягам,знам ,че съм обречен.

Това не е моето време!

Продължавам да мисля,че има висша сила,която да раздаде правосъдие на хората,вече не искам да бъда спасен искам,само правосъдие за угнетените,ограбените,изтерзаните,обезверените!

Искам да получат смърта си тези,които живеят от мъката и сълзите на безпомощните!

Човек,може да живее в мизерия,но не може да го бъде,без надежда!

Това ли е,света който си създал за нас? Знаеш ли,на кой му е нужен такъв свят?

Малко се отплеснах.Исках да ти кажа,че на последък снимам все по-добре.Даже ми купиха 31 фотографии и ги отпечатаха в юбилейния албум за София.

Албума е скъп и не си го купих,ала ти все можеш да го видиш някъде.

Предпочетох да купя дрехи и обувки за едни мой малки приятелчета.

Дай ми силата си за да се противопоставя на злото !


Живота не е чак толкова ценен,но е прекрасен изпълнен със светлина и звуци извън нашето нещастие,отвъд сълзите ни.Стига да правиш нещо в което вярваш,нещо над всичко останало.Не мога да променя историята,както не мога да променя живота си,дадено ми бе всичко.

Тъга, да по някога съм тъжен,но не за това,че не мога да играя Бог а защото светлината ми е слаба,колкото на една светулка и гласът ми остава не чут.

Жажда,да жадувам за нови светове,които едва ли ще достигна.Да видя с очите си други хора и места,да почуствам тъгата и радостта им,да танцувам техните танци и да чуя техните песни.

Късмет,да искаш да бъдеш с някой и той да иска да бъде с теб,поне докато божествената искра не напусне тялото ти.

Умора,то е луксозно усещане мисля,че зная какво е но не съм съвсем сигурен.

Възнаграден,когато се обърнеш назад да знаеш,че всичко което си правил е било със сърцето ти.Е не всичко се получава но даже и там където не си успял е останала частица от него.

Каквото и да ти се случва обичай живота си и колкото ти позволяват силите грижи се за своя ангел и го пази.Той си няма никои друг освен тебе.

Обичай колкото можеш повече нищо не можеш да загубиш,нищо ефимерно не може да ти бъде отнето.Само можеш да дадеш някому живот.Все нещо е.

Не се заблуждавай,че можеш да бъдеш нещо друго,освен това,което знаеш,че си.

Осъзнах ,че Господ не ме мрази,нито ме е изоставил,той просто ме е забравил. Като старо ненужно палто,грозно и нелепо,някак си глупаво и с нескопосана кройка.

Да това съм аз! Бедно момче,което продължава да тича до колелетата на късметлиите,без никаква завист и омраза,без катран в душата,представяйки си само,как вятъра свири в ушите му и едва доловимия мек звук на гумите по прашния път.

Все така парцалив и небрежен ,вечно усмихнат,само малко по-стар с няколко зъба в устата и все така влюбен в слънцето и небето.

Зная,че не е доволен от мен,много съм дефектен,но все пак ме остави жив,само не знам защо? Можеше и да ме бракува.

Но от тогава избягва да ме среща,а по-някога,само по-някога,така имам нужда от него,ала не смея да го безпокоя – страхувам се!

Един ,два пъти го молих за помощ,ама и това изглежда не правя,както трябва.

По някога влизам в къщата му и му паля свещи от евтините за да знае,че не съм забравил добрината Му,повечето са за Мария за сина ми Алекс,за децата на Мария за баба ми – мир на праха и.А за мен,какво аз нито съм тук,нито съм там аз съм пътник по средата на шосето,откъдето и да го погледнеш все съм в насрещното.Както и да се обърна вятъра все духа срещу мен.

Аз съм си така!

Рядко слънцето успява да се провре и до мен и макър и за кратко,златните му нежни ръце ме прегръщат и става топло и така красиво и листата на дърветата са пак нежно зелени,после вятъра отново ме връхлита,но някак си се върви по-лесно в мрака!


Вратата се отвори и от банята,шумно шляпайки,оставяйки големи влажни следи се появи едно зелено същество от натура 1955.То ме погледна и без да се притеснява,прихвана сешоара и започна да бръмчи.

Трябва да го смажеш.

Само се къпя и се изнасям,не съм ти ял от хладилника!

Най трудно е,когато имаш чуството,че всички врати са затворени за теб. Да, тогава се чустваш скапано,не че иначе не е,но понякога забравяш и околностите стават по други,нали разбираш?

Ей, погледни ме и козината ми се е скапала вече,не се блещи ,направо си мое копие – в този живот не се получи и каквито сме късметлии,може изобщо да не получим втори шанс.Що стърчиш,поседни няма да те ям,дрънни една ракия за кураж и после можеш да се разврещиш.Ако ти се иска си представи,че се гледаш в огледалото и разговаряш със себе си.

А така,ако не ти се свиди можеш да почерпиш и мене,нещо съм настинал и една ракийка ще ми се отрази добре.Няма да ти скъсам парцала,приличащ на хавлия,той и без това,кат го гледам си е заминал.А звънят ти,няма ли да гледаме през шпионката,прав си или са за водата,или за данъците,или за портиера...списъка е дълъг,дълъг.Да бе в този свят няма място за мъже над 45-безработни,който се е уредил,крета някак. Е ,не му звънят толкова често но я си представи ,колко самотен се чувства такъв човек,а?

Между другото,имаш ли нещо в хладилника от което ти се иска да се отървеш...,ще взема да проверя!?

Родил съм се стар.Не мъдър а стар,тоест глупав.

Каква е разликата? Ами роденият глупав съзерцава и се опитва да прозре смисълът,смисълът на всичко.Той усеща вятъра и се взира в облаците,вижда живото в дърветата и не се страхува от края на пътя.Може би защото не се интересува и не умее да усеща единствено това?

Той не прави пари и тяхната стойност е само цената на един билет.

Мъдрият има познанието за нещата,той не трябва да открива нищо,той знае смисълът на нещата.Той знае,че смисълът на пътя е неговия край,като част от живота.Той не цени парите също,като глупавия,но познава тяхната сила и това го прави малко не свободен.

Мъдрият носи тежеста на живота в себе си,старият я носи върху себе си.

Старият има някакво мистично обаяние, живеейки в мрака,покрит винаги с износената роба на надеждата,че ще намери себе си!

Това е всичко!

Има само един въпрос,кой от двамата е по-тъжен?


Загубихме душите си и обикнахме себе си,човешката самота е безкрайна! Къде се дяна потока? Слънце и жълта суха пустиня.


Тоя ден прозрях,че не трябва да се сърдя на моя ангел хранител.Все не можех да проумея ,защо нямам късмет да спечеля малко пари,че да се махнеме от това място,или да ми падне някаква изгодна работа,или нещо дрвуго,вече все едно,какво.А то всичко е много просто и при тях е същото,на едни се падат яки ангели а на други хилави и болнави,та като Господ хвърля късметите,по-силните изблъскват по-слабите и те късметите отиват кажи речи при едни и същи.После се чудиме прост човек,ама всичко му е наред и си казваме как стават тия неща,не му е чиста работата.Ма квото и да похване все става а ти се гърчиш,като червей и все не можеш да свържеш двата края,а накрая той успешен,влачи тлъста мръвка към дома си а ти някакво оглозгано рагу.

А то истината проста,моя ангел е от тия бледите,дето отгоре на всичко имат и морал,а иначе охтичав.От една страна,горкия се яде,че поради слабостта си не може да ти помогне,от друга страна аз го псувам а той на никъде,като мен ни назад ни напред.

Та отпърво му се извиних,па после му рекох – И повече да не се ръгаш с другите ангели,да те утрепят съвсем,искам да си почиваш и да си ми другар щото те харесвам и да ми простиш,че поради глупост съм те наскърбявал.Няма що да те подмятат,както мен ,като стар парцал.То ако господ ми е премерил,някоя нова дреха,така ще направи,че каквото и да стане ще я получа,а ако не и да се направиш на осморка нищо няма да можеш да сториш.За това те моля,повече да не се ръгаш и да си пазиш силите,че то за какво е човек без ангел,ще заприличам на българин.То не ,че не съм,но се надявам да не ми личи толкова!

Сега го гледам малко се е даврандисал и перушината е позагладил и аз се чувствам по-добре и той по-весел ми изглежда.Абе прави каквото може,ма си е мой и аз се чувствам отговорен за него,та ми е приятно,като го виждам освежен и с по – ведри черти на лицето и като знае,че съм до него така някак си поизправи гърбина.Та сега ,като кьопав гълъб дебне извън въргала и като изхвърчи някоя троха късмет гепи и бяга право при мен и надува перушина па и крилата така малко надигнати ги държи,радва се и той,че не е сам а с другар.

И аз така,кьопам нагоре надолу и каквото успея да грабна здраво стискам и бягам с всичките сили,които са ми останали.Ей така в сговор вече си поминуваме с моя ангел,пък вечер го прибирам при мен под одеялата на топло,да не мръзне и какво повече от това да искам?И двамата сме останали без рода та имаме само това дето е пред нас и няма защо да го мислим,по-лошо не може да е ,може само някакъв хаир да ни споходи,е ако дойде ние все още сме тук,не че има някакво значение.


Бях на гости на Иван и си хортувахме така за фотографията за красивото за мечтите си да направим нещо значимо,за живота и неговия край.Изведнъж той се обърна към библиотеката си,където си държи класьорите със снимките,посочи ги и каза:

Питам се защо правя всичко това,утре,когато ме няма ,всичко това ще отиде в боклука и никаква следа няма да остане от това в което съм вложил сърце и душа.

Помислих си,че това което правиме е нетленно и по някакъв начин не се стремя да оставя диря,може би,за това не копирам снимките си и не очаквам да се събудя утре.Може би,защото са ме забравили приживе,като каса с не нужен амбалаж на стълбите,който не приемат в магазина и вече няма никаква стойност.

Ние хората без стойност сме много,забравени и незабележими,така,че когато изчезнем,никой не се сеща за нас.Просто някаква празнота между входа и онова старо дърво в зелената площ,която на другите за известно време им се струва не естествена,но по никакъв начин не могат да се сетят защо,нито имат време да мислят за това заети в преследването на гарантираното щастие.

Ако ги нямаше човеците без стойност,всички щяха да се слеят в една сива тълпа,монотонно слизаща в метрото,без капка задоволство,че не приличат на тях!Че съдбата им е подала лъжица с мед а не пръст!Като си помисля,крайният адрес е един и същи,без значение дали си си платил парното и данъците.Единствената разлика е дали си живял живота си,дали си видял вятъра,дали си говорил с дърветата,дали си съхранил поне малка част от детето,което беше!.

Прозорецът беше единственото му небе.

Но небето беше достатъчно.

Да преглъщаш сълзите и да понасяш болката.

Спомняш ли си онова малко момче с филията с червен пипер под сърдитото небе по чието лице се стичаха сълзи питащо Теб, все още нямам отговор,все още го чакам.

Но той едва ли ще дойде. С дъжда.

Няма истина няма лъжа,

Тежи само небе свечерено,

Нито се радвам нито тъжа

Тишина самота и студено.

Той се доближи до вратата и почука.

Кой там.

Ако ми отвориш аз ще вечерям с теб а и ти с мен. Защото самотния човек винаги е малък.

Моето семейство до второ коляно си отиде а сега и най скъпата и мила жена Мария любовта на живота ми.

Мило момиче, любов моя знам че ще ме очакваш от другата страна на реката.

Опитвам се да не си спомням съвместните ни дни и хубавите моменти.

Разходките по тесните улички на Евора,Порто

, Лисабон. Лека полека цветовете избледняват,но редките моменти когато ръцете ни се събират се впиват завинаги в мен.

Единственото което ми липсва са чашка кафе и цигара и през дима да те видя за да не се изтрие лицето и усмивката ти от паметта ми.

И аз имах пътека любима и аз някога имах пътека още крачка и ето го края

Извървяна е тя извървяна и какво с мен ще стане не зная но едва ли пак пътник ще стана.

Сам да бъдеш така по добре е нищо в нашите дни не е вечно и най милото ще отмилее и най близкото става далечно.

Но аз продължавам да вярвам че поне за миг бях обичан.

Само смъртта не може да се фалшифицира.

Погледа ми попада върху огледалото.

Това нещо едва ли съм аз но така казват трябва да им повярвам.

Обичайте се днес, утре не съществува.

И знайте че времената сега са различни .

Времето се спуска с углошителен шум покрай мен,надолу в дълбоката пропаст ,коятог го отделя от пространството.


Скъпо мое дете,

Пиша ти тези редове, за да ти напомня колко много те обичам и колко горд съм с човека, в когото си се превърнал.

Животът понякога ни поставя пред трудни моменти, пред решения, които тежат, и пред дни, в които сякаш всичко се разпада. Но аз винаги съм намирал сили да вървя напред – с достойнство, с доброта и със сърце, което не се предава. Независимо какво ми се е случвало, единственото към което съм се стремял е да не падна на колене.

Не забравяй, че не си сам. Аз винаги съм до теб – мислено, в сърцето си, в обичта, която никога не намалява, колкото и години да минават.

Дори когато не казвам всичко с думи, знай, че се моля за теб, мисля за теб и вярвам в теб с цялото си същество. И макар съдбата да ни поведе по различни пътища, вярвам ,че нишката между нас никога няма да се скъса. 

На твоите години човек вече знае кои са важните неща. Пази ги. Пази себе си. И не забравяй, че за мен ти винаги ще бъдеш онова момче с чист поглед и добро сърце, което осветяваше дните ми.

Независимо къде се намирах. Независимо от всичко...


С обич, гордост и безкрайна вяра в теб,

Твоя баща


И ако с нещо, неволно съм засегнал душата и чувствата ти надявам се да намериш сили да ми простиш!

Целувам те и те прегръщам!








Comments

Post a Comment

Popular posts from this blog

Cookbook

-
Image
  Бих искал да посветя тази книга на Мария. Надявам се, че си на по-добро място. Разчитам на твоята подкрепа, както винаги! Не минава и ден, в който да не мисля за теб. Няма истина!... Няма лъжа! — Само едно потъмняващо небе тежи. Нито съм щастлив, нито съм тъжен – тишина... самота... и студ. Тази книга се роди през едни необичайни за мен месеци — когато животът ме приковаваше към леглото и ограничаваше движението ми. Вместо да виждам това само като пречка, реших да го превърна във възможност: да седна и да събера рецептите, които през годините са ми харесвали и обичали най-много. Умишлено избрах ястия, които се приготвят само в тиган или тенджера — без нужда от фурна. Това ги прави достъпни за всеки, независимо дали има добре оборудвана кухня или — както в моя случай — трябва да се справя с ограничена мобилност. Рецептите тук са семейни и традиционни — предавани от поколение на поколение и изпитани, прости на пръв поглед, но богати на вкус. Те не са сложни експерименти, а ястия, к...
Read more

Нещата от живота

-
Image
       Пазарите на занаятчийте в Португалия. Тук се стичат много хора за да закупят уникални неща. Разбира се доброто настроение е подкрепено от музика и танци и малко бира!
Read more

Готварска книга

-
Image
  ** Бих искал да посветя тази книжка на Мария. Надявам се, че си на по-добро място. Разчитам на подкрепата ти, както винаги досега! Не минава ден в който да не си спомням за теб.** Няма истина!... Няма лъжа! - Тежи само небе свечерено. Нито се радвам, нито тъжа - тишина... самота... и студено. Тази книга се роди в едни необичайни за мен месеци — когато животът ме прикова към леглото и ограничи движенията ми. Вместо да гледам на това само като на пречка, реших да го превърна във възможност: да седна и да събера рецептите, които през годините съм харесвал и обичал най-много. Съзнателно подбрах ястия, които се приготвят единствено в тиган или тенджера — без нужда от фурна. Това ги прави достъпни за всеки, независимо дали разполага с добре оборудвана кухня, или — както в моя случай — трябва да се справя с ограничени възможности за движение. Рецептите тук са семейни и традиционни — предавани и изпробвани, прости на пръв поглед, но богати на вкус. Не са сложни експерименти, а ястия, кои...
Read more